Мразеше го толкова много, че се опита да убие и Вивиан…
Но всичко това вече свърши. Само това имаше значение.
Колко малко бе познавал човека, който бе нарекъл себе си Ашли Флеминг.
Колко малко беше познавал и Вивиан…
Той се замисли какъв ли щеше да бъде животът им, ако навремето Вивиан беше успяла да избяга с него. Разбра, че едва ли щеше да узнае голямата сила на характера на жената, в която се беше влюбил. И както беше седнал пред камината, стиснал купчината писма, несъзнателно устните му започнаха да се движат и да шепнат една дълбоко искрена молитва.
Нямаше да разкаже на Вивиан за съдържанието на писмата веднага. Щеше да го направи, когато тя се оправи и укрепне. Засега той ги заключи в чекмеджето на бюрото си.
Бяха изминали близо две седмици от онази страшна нощ. Оливър рядко оставаше насаме с Вивиан, защото маса посетители идваха да я видят и запълваха целия й ден. Пристигна и нейната кръстница, натоварена с най-различни лакомства, подредени така, че да възбудят апетита на кръщелницата й.
Той можеше да я гледа само докато тя спеше. Тогава се молеше и благодареше на Господа, че Той беше направил така, тя да оживее.
Кошмарите бяха спрели, защото неговата мечта беше жива.
Днес, когато похлопа на вратата и надзърна в спалнята, видя, че тя вече седеше в леглото.
— Чувстваш ли се достатъчно добре, за да приемеш един посетител? — попита той и влезе в стаята.
— Винаги имам време та теб — каза тя и направи знак да отиде при нея в леглото. Той свали ботушите си и се изтегна до нея.
— Започва да ми омръзва само да лежа!
Той се засмя, доволен от оплакването й.
— Наистина се оправяш, щом започваш да се чувстваш като държана в затвор.
— Какво прави тази сутрин? — попита го тя и той се зарадва, че започваше да се интересува живо от всичко, което ставаше отвъд стените на стаята й.
Оливър й разказа за ездата в парка тази сутрин, за работата, която смяташе да свърши в градината, и за различните цветя, които щяха да цъфнат скоро.
— Звучи прекрасно.
— След една седмица ще те изнеса навън и ще можеш да ги видиш сама.
Говориха за незначителни неща, но той остави най-хубавото за най-накрая.
— Искаш ли да видиш един гост?
— Кой? — попита любопитно тя.
— Един момент.
Той стана от леглото и отиде до другата спалня. Като даде знак на Хенри, той покани госта и тръгна към стаята на Вивиан.
Тя седеше в леглото, а Хермес лежеше кротко в ръцете й. Кученцето беше все още с превръзки и беше доста слабо, но тази сутрин бяха получили уверение, че най-лошото е минало и че няма опасност за живота му.
През всичките тези дни Вивиан не беше посмяла да пита за него — явно си мислеше, че любимото й кученце е умряло. Сега, когато Хермес видя човека, когото обожаваше най-много, опашката му започна да барабани, удряйки ръката на Оливър.
Вивиан избухна в сълзи. Оливър сложи кучето на леглото пред нея, а Хермес се погрижи за сълзите й, като ги облиза с големия си розов език. Тялото му трепереше от радостна възбуда. Вивиан обгърна с ръце врата му и погледна към Оливър, а изражението на лицето й разкъса сърцето му.
— Той наистина е великолепен, не мислиш ли?
Тази мисъл го накара да се разсмее, но като гледаше как тя прегръща красивото животно, усети че скоро от очите му ще потекат детински сълзи. Само като си помислеше, че всичко можеше да му бъде отнето!
Почувства се засрамен от реакцията си, последица от следшоковото състояние, в което беше изпаднал след всичко преживяно. До този миг не си беше позволявал да мисли за самотния живот, които трябваше да води, ако с Вивиан се беше случило най-лошото. Не можеше да живее без нея, сега го разбра. Той беше потискал нарочно страховете си, но сега, когато страшното беше отминало, те го връхлетяха с огромна сила.
Тя го наблюдаваше внимателно, докато милваше Хермес, и той отвърна лицето си, защото не искаше тя да види неговата слабост.
— Ти беше силен прекалено дълго време, Оливър.
Той поклати глава и отметна един дълъг кичур коса от лицето си. Сълзите пареха очите му, но той не им позволи да потекат. Вивиан докосна рамото му, но той все още не можеше да я погледне. Трябваше да се овладее, трябваше да бъде силен!
— Но ти си и един много чувствителен мъж, който е способен на дълбоки чувства.
Оливър не можеше да отговори — гърлото му беше сковано като в обръч.
— Което ме кара да те обичам още повече.
Тогава той я погледна, като че ли я виждаше за пръв път. Тя седеше в леглото, а косата й се спускаше свободно по раменете и гърба. Облечена само в бялата си нощница, тя приличаше на ангел.