Оливър се присегна и я привлече към себе си нежно и внимателно. Хермес издаде една дълбока въздишка на доволство и се настани в краката им.
— Мисис, винаги ли трябва да искате да виждате най-хубавото в мен и да го търсите с такава решимост, докато не го намерите?
— Винаги — отговори тя.
Като опря брадичката си до главата й и вдъхна от аромата й, той премигна бързо, за да спре сълзите, които заплашваха, че ще потекат.
В този миг той разбра, че тя събуждаше у него само най-хубавото и че чрез нейната огромна любов той виждаше света, който мислеше за мрачен и потискащ, с нови очи. Когато тя влезе в живота му, когато му повярва, когато го обикна толкава силно и всеотдайно, той се промени завинаги. Нямаше да бъде вече никога толкова самотен, защото нейното присъствие запълваше и най-скритите потребности на душата му. Ръцете му я притиснаха още по-силно и Оливър се запита дали тя някога щеше да разбере колко много я обича. И колко много й дължи!
Но това беше най-сладкият от дълговете, дълг, който той на драго сърце би изплащал цял живот.
— Ще продължаваш да търсиш, значи? — пошепна той, но все още не се решаваше да срещне познатия поглед. Усети, че тя се усмихваше, сгушена до рамото му.
— Винаги.
ЕПИЛОГ
И така те живели щастливо още много години…
— Мамо, сложи това!
— Не, това!
Вивиан се засмя, когато двете й малки дъщери я заобиколиха, докато тя се приготвяше пред тоалетката. Прическата й беше готова и сега тя седеше облечена в женската си риза, фустите, чорапите и оправяше за последен път грима си.
Спорът беше по въпроса за формата на изкуствената бенка, която Вивиан искаше да си сложи. Шестгодишната Елизабет Джейн искаше това да бъде една малка звездичка, докато четиригодишната Розалинд Розамънд харесваше полумесеца.
Тя погледна към Оливър, който влезе в стаята, закопчавайки жилетката си.
— Татко, звездата!
— Не, луната!
— Звездите, луната, слънцето — закачи ги той, като взе Розалинд в ръцете си и я повдигна, а после разчорли дългата коса на Елизабет. — Всичко каквото поискате, скъпи мои.
— Ще си сложа и двете — реши Вивиан и погледна в огледалото Оливър, който чак сега разбра за какво беше спорът. Той се засмя и остави Розалинд на голямото легло.
— Трябва да бъдете добри тази вечер — посъветва той двете си деца. — Не изморявайте Сюзън.
— Разбира се, татко.
— Ще бъдем послушни, татко.
Вивиан не можеше да скрие усмивката си, като гледаше двете си дъщери и баща им. Елизабет беше малката романтичка на къщата, докато Розалинд беше палавницата.
Оливър й беше казал истината онзи следобед в градината, когато я беше уверил, че ще обича дъщерите си толкова, колкото и синовете си.
За щастие, преди по-малко от година време тя най-после го беше дарила и със син. Кристофър Джон или Кит, както му казваха всички вкъщи, в момента беше в детската стая заедно със Сюзън.
Вивиан поставяше внимателно първата красива бенка в ъгъла на устните си, когато Сюзън влезе в спалнята, притиснала петмесечния Кит до щедрата си гръд. Елиза Френсис, най-голямата от четирите деца на семейство Грей, вървеше до нея и бъбреше възбудено.
— Мамо, виж какво ми даде Сюзън!
Вивиан протегна ръката си и погледна лешника, който детето държеше в дланта си.
— Знаеш ли какво е това? — попита Елиза, а красивото и личице бе поруменяло от възбуда. Тя беше кръстена на двете си баби и заемаше онова специално място, което само първородните деца имаха в сърцата на родителите си.
— Една мъничка каляска — каза Вивиан, — в която се вози една фея.
Елиза се обърна и погледна Сюзън.
— Не ти ли казах, че тя знае за феята, скъпо дете?
— Виждала ли си ги някога? — попита Елиза майка си.
— Феята или каляската? — каза Оливър. Елизабет и Розалинд бяха застанали отново до тоалетната масичка и чакаха отговора на майка си.
— Феята? Виждала ли си някоя фея?
Вивиан постави внимателно лешника върху тоалетната си масичка и си спомни за картината, която майка й беше нарисувала през онзи далечен ден в градината.
— Да. И не една. Те идват с пукването на зората, а също така и при залез слънце и играят между цветята. Обичат да си откъсват от онова нежно цвете, което се казва напръстниче.
Тя погледна към Сюзън.
— И семената на спорея са техните малки кончета — пошепна тя на възрастната жена, после се обърна към огледалото, за да постави втората черна бенка.
— Нямаш намерение да сложиш и двете, нали? — попита Сюзън с тон, който показваше мнението й за тази глупава прищявка.