Не, не беше полудял. Оливър имаше здрав разум и силна воля. Той притежаваше бодър дух. Единственото нещо, което вероятно можеше да го победи, бяха неговите собствени мрачни настроения, които го обхващаха често.
— Толкова си унила днес — подметна мащехата. — Коя е причината, Вивиан?
Инстинктът й подсказа да отговори и да сложи край на този разговор.
— Има страшно много работа, която трябва да се свърши, за да бъдем готови за утре.
— А, да. Приемът. Никога ли не са ти липсвали приемите, Вивиан? Не ти ли се е искало някога да носиш хубави рокли, ръкавици и скъпи бижута?
Тъй като Вивиан остана мълчалива, Хилда отхапа с изящен маниер едно парче от кифлата си и продължи:
— Да говориш с красиви мъже и да флиртуваш под прикритието на ветрилото си? Наистина ли си доволна от положението, в което се намираш сега?
Вивиан се мъчеше да потисне гнева си, тъй като от горчив опит знаеше, че ако покаже някакъв признак на вълнение, Хилда щеше да го използва като оръжие срещу самата нея. Мъчителните усилия, които беше положила в тази насока, й бяха помогнали да постигне хладнокръвен самоконтрол и сега за нея не представляваше трудност да отговори равнодушно, почти без да се замисля.
— Доволна съм, мисис.
— Но ти сигурно… би приветствала някаква промяна в живота си?
Тази жена явно си играеше с нея. Но Вивиан не издаваше с нищо нарастващата си тревога. Тя трябваше да издържи играта на котка и мишка и да почака, докато открие причината за този разговор.
— Баща ти и аз си говорехме за теб преди няколко дни. Опитвахме се да разберем кое е най-доброто за твоето благополучие… — Хилда отпи от чая си, а след това отхапа от кифлата си.
Моето благополучие?! Никога не те е било грижа за моето благополучие!
— Когато споделих с Хоумър мнението си, че вече не си дете, той се съгласи с мен.
Ставаше опасно.
— Той се съгласи, че най-благоразумното нещо е да ти намеря съпруг и то възможно най-бързо.
Вивиан не чу нищо от онова, което мащехата й продължи да говори през следващите няколко минути.
Да принадлежи на друг мъж, освен на Оливър, беше немислимо. И кой мъж щеше да я вземе, след като открие, че не е девствена?
— Сватбената церемония ще се състои в черквата в Бедфортшаиър, близо до имението му в провинцията. Мисля, че датата, на която се спряхме, беше някъде към края на юни — каза Хилда и наклони главата си по един закачлив начин, но Вивиан изпита чувството, че тя я наблюдаваше внимателно.
— Не мога да си спомня точната дата, но имаме достатъчно време да… — Хилда спря да говори и сбръчка предвзето носа си — … ти намерим подходяща сватбена рокля.
Юни. По-малко от три месеца оставаха дотогава. Вивиан се съвзе бързо от шока, като се молеше гласът й да не трепери.
— Това ли е всичко, което искахте да обсъдите с мен?
— Да. Вярвам, че ще позволиш на Хоумър и на мен да решим кое е най-доброто за теб.
Продължавай да играеш играта й, докато си в състояние да измислиш нещо…
— Разбира се.
Вивиан можеше да се закълне, че в този момент лицето на Хилда изразяваше разочарование, сякаш беше очаквала от нея да вдигне скандал.
— Можеш да се върнеш в кухнята.
Сега гласът на Хилда звучеше сърдито и Вивиан излезе от стаята преди жената, която тя ненавиждаше от дъното на душата си, да може да каже още нещо.
ГЛАВА 3
По-късно същата вечер, в стаята си, която се намираше над конюшнята, Вивиан стоеше до прозореца и гледаше навън в нощта.
Стаята й беше малка и мизерна, но си беше само нейна. Тук тя не трябваше да се тревожи, че бдителните очи на Хилда можеха да я наблюдават. Тази жена беше просто много мързелива, за да се качи по стълбището, което водеше към малката стая.
Вивиан повдигна лицето си нагоре към обсипаното със звезди небе. Още не беше съблякла слугинските си дрехи, но беше загърнала раменете си с плетен шал, за да се предпази от студения нощен въздух. Луната грееше ярко, заобиколена от многобройните звезди.
Тя се чудеше дали Оливър някога също е гледал луната и е мислил за любимата си. Беше се опитвала да го прогони от съзнанието си, но след разговора с мащехата си, това беше невъзможно.
Да се омъжи.
Не беше мислила много за това преди. Но като беше гледала как върви бракът на майка й, Вивиан никога не бе имала много добро мнение за него.
Докато не срещна Оливър.
Тогава, първите няколко седмици, след като се бяха срещнали, мисълта за брак беше последното нещо, което занимаваше съзнанието й. Искаше само да бъде по-близо до него, да може да слуша гласа му, да се вглежда в очите му, да докосва ръката му. Всичко, свързано с него, я очароваше, караше я да се чувства така, сякаш вече не знаеше коя беше тя и какво е искала някога.