Мислеше да излезе в нощта, да намери Оливър и да му разкаже всичко. Но Лондон беше опасен, особено нощем.
Пътищата бяха лоши, осеяни с дълбоки дупки и вдлъбнатини и представляваха трудност за непредпазливия ездач или за злочестия кочияш на карета. А нощните пазачи взимаха по-големи подкупи от крадците, отколкото получаваха като надница.
Посоката на живота й се беше променила още веднъж. Само Оливър да разбереше, че мащехата й беше намерила идеалния начин да се отърве от нея, като я омъжи за някой мъж в провинцията! Ами ако той вече не я искаше…
Тогава наистина няма да има значение какво ще правиш с живота си по-нататък, нали?
Това, което тя възнамеряваше да направи, беше опасна, отчаяна стъпка. Сама жена в Лондон нощем — това бе коствало живота на Розалинд.
Но ако мога да го видя, да му кажа, ако той все още ме обича…
Мисълта, че той може би е престанал да я обича, я плашеше най-много. Опитвайки се да прогони страховете си, Вивиан разглеждаше звездното небе и мислеше как да постъпи.
Тя затвори очи и опря гръб до грубия, студен камък на стената на мизерната си спалня. Пое дълбоко въздух, опитвайки се да успокои биенето на сърцето си.
О, Оливър, не трябваше никога да идваш в градината ми и да ми показваш, че в този свят има нещо повече от това, което знаех.
Вивиан погледна нагоре към луната, уверена във взетото решение. Трябваше да разбере как се чувства Оливър. Трябваше да разбере дали още я обича. Събирайки цялата си воля и желание, пръстите й се впиха във вълнения шал и като затвори очи, тя се опита да извика образа му.
Не мога да го оставя да си отиде. Не сега. Не и преди да съм го видяла очи в очи…
— Пазете се от пътя ми!
Вивиан стисна здраво кошницата си и се отдръпна от групата момчета, които вървяха по петите й. Джебчии. Не искаше да се занимава с тях.
— Хайде, момчета, махайте се!
Тя погледна към продавача на вестници и той й намигна. Благодарна, тя извади един портокал от препълнената си кошница и му го подаде.
— Благодаря ти, скъпа! — извика той. — Изглеждаш прекрасно!
Тя се изчерви и отвърна поглед засрамено.
Денят, избран от Хилда за приема, съвпадаше с този, определен за пазаруване. Щастливо съвпадение. По този начин можеше да прекара в града по-дълго време от обикновено.
Вивиан бързаше по многолюдната улица. Голямата й кошница беше препълнена с покупки. За вечеря Хилда искаше да се изпълни едно много трудно френско меню, с което да впечатли приятелите си. Двамата с Виктор бяха подредили рецептите снощи.
Пазарът гъмжеше от хора, улиците също. Продавачки на мляко, продавачи на портокали, разносвачи на вода, точилари на ножове, дърводелци, които поправяха столове — всички викаха с дрезгавите си гласове. Някои от тях надуваха тромпети и биеха камбани. Тропот на железни колела и конски копита се смесваше с общата врява.
Дори и да можеше да си позволи да наеме карета или стол-носилка, Вивиан беше сигурна, че ако върви пеша, ще се придвижи много по-бързо.
Тя се взираше, търсейки отличителното украшение над герба на фамилията Гринвил и поглеждаше към всяка богато украсена карета, покрай която минаваше. Вивиан не очакваше да види Оливър тук, но ако го срещнеше, докато пазаруваше, това би било най-безопасния начин да говори с него.
След петнадесет минути тя се опитваше да намери място в голямата кошница и за последната покупка, но това не й се отдаваше. Трябваше да остави кошницата на земята, настрани от пътя и да пренареди съдържанието й. Изведнъж почувства странното усещане, че някой я наблюдава. Когато вдигна очи, Вивиан забеляза една жена. Тя стоеше настрани от тълпата. Беше облечена в дрипави дрехи. Когато я разгледа по-внимателно, забеляза малкото бебе, което жената държеше в слабите си ръце.
Застанала до тежката, претъпкана кошница, Вивиан мислеше за скъпата храна, която Хилда щеше да прахоса тази вечер. Дали тази егоистична жена, нейната мащеха, щеше да забележи, ако липсваше малко от продуктите? Тя бързо взе решение и се отправи към непознатата.
Когато Вивиан се приближи до жената, чертите на лицето на последната се изопнаха от страх. Приличаше на сърна, готова да избяга.
— Почакайте! Моля ви!
Жената се поколеба и Вивиан видя страха в светлите й очи. Явно някога е била хубава, но липсата на храна и суровите лондонски зими бяха казали думата си.
— Няма да ви направя нищо лошо.
Отблизо тя изглеждаше по-зле, а видът на детето й караше сърцето на човек да се свие от болка. Пеленачето, мъничко и притихнало, имаше восъчнобледа кожа. Пролетната утрин беше свежа, но хладна, а детето беше увито в някакво тънко, избеляло парче плат.