Тя имаше да урежда стари сметки с Хоумър, защото той не само беше пропилял богатството на Елиза, но и това на Вивиан. Този човек беше пристрастен към комара, а от това, което беше чула разбра, че и Хилда също обича картите. И двамата бяха алчни за пари и твърде егоцентрични. Никога не мислеха за нищо друго, освен за своето собствено благосъстояние.
Розамънд въздъхна. Спомените не й носеха радост. Няколкото дни, които беше прекарала в каретата, бяха изчерпали силите й.
Вивиан трябваше да действа предпазливо и умно. Момичето трябваше да си намери добър мъж, който да я защитава, да се грижи за нея и да я отведе от онази къща…
Розамънд затвори очи и започна да мисли за Оливър Грей. Единственото нещо, което можеше да провали плановете й, беше упоритостта на Вивиан и силата на нейните чувства. Кръщелницата й беше изпратила писмо, в което пишеше за любовта, която изпитваше към този мъж.
Розамънд го прочете много внимателно, после смачка листа на топка и го хвърли в камината. Беше повече от ясно, че любовта на Вивиан към Оливър беше силна, дива, страстна, упорита и нямаше да й донесе нищо добро.
Изведнъж каретата хлътна в някаква дупка и се наклони на една страна. Розамънд разтвори широко очи и се помъчи да запази равновесие. После каретата бавно се изправи и продължи напред.
Розамънд беше уморена. Очите я смъдяха. Веднъж да стигне до дома на Джени, щеше да си почине. Нейната приятелка — вдовица, щеше да й приготви чай. После щяха да седнат и да си поприказват надълго и нашироко. Щеше да разкаже на Джени какво точно е намислила да прави.
Вечерята беше свършила преди часове и сега купищата мръсни чинии стояха наредени върху голямата маса в кухнята.
Сюзън спеше, седнала пред огъня, а Вивиан нанизваше бримки на куките си. Двете трябваше да се погрижат за чиниите, но с мълчаливо единодушие бяха решили да ги оставят за сутринта.
Вратата изскърца леко и Вивиан сепнато се извърна. Успокои се, като видя Мери, която влизаше, носейки още едни поднос с мръсни чинии.
— Ш-шт. Внимавай да не я събудиш — посочи тя към спящата жена.
Мери кимна с глава и остави подноса с чиниите на масата. Почти дете, много слаба и стройна, със сребристоруси коси, тя приличаше на нежен дух, който се носи леко наоколо.
— Седни. Ще ти направя чай.
Мери повдигна учудено вежди и Вивиан се засмя тихо.
— Не ме питай откъде съм го взела, просто пий и се наслаждавай.
След малко двете момичета стояха пред огнището с чаша чай в ръка. Вивиан беше намерила също пет парчета черешов пай, останали от вечерята.
— Не мога да остана дълго — пошепна Мери, преди да отхапе от вкусния сладкиш.
— Защо?
Положително Хилда си беше легнала и вече спеше дълбоко.
— Приготвям багажа й и този на дъщерите й. Заминават, щом се съмне.
Ръката на Вивиан, която беше протегнала, за да вземе парче сладкиш, застина във въздуха.
— Къде отиват?
— При онази нейна приятелка в провинцията. Давала голям прием и Хилда иска да опита късмета си на карти.
— Колко дни ще останат там?
— Почти две седмици.
Докато Мери продължаваше да говори, Вивиан си мислеше какво ли гласеше Хилда с това заминаване.
Тя искаше да отиде при Оливър. Ако Хилда заминеше, Вивиан можеше да намери начин да се измъкне от къщата. Щеше да го направи през нощта.
Не можеше да си позволи Виктор или Мери да узнаят за плановете й. Хилда редовно разпитваше слугите, когато се върнеше отнякъде. Но на Сюзън щеше да каже. Възрастната жена и без това виждаше какво става с нея. А Сюзън умееше добре да тъкми лъжи. Отдавна беше постигнала това умение и смирено се надяваше, че милостивият Бог няма да залости вратата на рая пред нея заради разказите — измислици, които разправяше.
Правеше го, за да оцелее.
Да, на Сюзън трябваше да каже. Така и така тя щеше да го узнае с това нейно шесто чувство. На Дейвид, сина на Сюзън, който беше коняр в домакинството, също можеше да се довери. Той рядко се срещаше с Хилда и дъщерите й.
Само да се види с него, да разговаря с него…
Мери продължаваше да говори за приема, а Вивиан само кимаше с глава и промърморваше нещо в отговор, без да я слуша. През цялото време си мислеше за това, което беше намислила да прави.
Тя знаеше от разговора си с Дейвид, че Оливър очаква доставката на две дорести кобили утре вечерта.
Чудесно!
Ако можеше да измине разстоянието от своята къща до неговата на гърба на коня…
Трябва да разбера защо той не идва да ме отведе оттук.
Вивиан не искаше да стои кротко в къщата на баща си и да приеме участта, която Хилда беше избрала за нея.
Но как щеше да се върне?