Ами ако Оливър не я искаше вече…
Вивиан се помъчи да прогони съмненията и страховете си. Сепна се, когато усети една нежна ръка върху рамото си.
— Връщам се горе — пошепна Мери. — Благодаря ти за сладкишите.
— Лека нощ, Мери.
Мери затвори тихо вратата на кухнята. Сюзън продължаваше да спи. Вивиан седеше загледана в огъня. Беше твърде неспокойна и прекалено възбудена, за да продължи с плетката си.
Кухнята, градината, конюшнята и пазарът бяха всичко, което тя познаваше, откакто майка й се беше поминала. И сега една част от нейното „аз“ се страхуваше да напусне този малък свят.
— Какво си се замислила, момичето ми?
Вивиан трепна, после се обърна и погледна към Сюзън. Жената току-що се беше събудила, лицето й още беше зачервено от съня.
Като внимаваше да говори тихо и с очи, приковани към вратата, Вивиан й разказа за плана си.
Сюзън не се опита да я разубеди. Остана мълчалива дори след като Вивиан свърши. Седеше и се взираше в огъня с мрачен израз на лицето си.
— Той трябва да има някаква съвсем основателна причина, за да не дойде досега при теб. Много бих искала да я узная.
— И аз искам да знам, трябва да знам…
— Ти си щастливка. Майка ти, Бог да я прости, щеше да бъде щастлива, ако можеше да те види сега, защото малко жени са изпитвали това, което ти изживя с него.
Вивиан не бе възлагала надежди на любовта, не бе мислила, че любовта може да превърне страха в желание, а желанието в страст.
— Ще имаш нужда от маскировка — каза спокойно Сюзън. — Ще отмъкна някои дрехи от прането. Тези на момчето от конюшнята, може би.
— Аз имам ботуши и шапка.
— Прибери косата си с фиби — каза тихо Сюзън — и я стегни здраво, защото ако се разпилее…
Не се нуждаеха от много приказки, тъй като и двете знаеха съдбата на жена, излязла сама през нощта в Лондон.
— Постарай се да се прибереш през деня.
— Ще трябва да съм вкъщи най-късно следобед и след това ще стоя цялата нощ, за да свърша с работата…
— Не мисли за това, ами мисли как да се върнеш здрава и читава вкъщи. Ще кажа една молитва за теб тази нощ и ще помоля Бог да напътства стъпките ти.
Очите на Вивиан се навлажниха от напиращите сълзи. Сюзън беше най-близкият й човек, след като майка й беше починала, и тя обичаше силно възрастната жена.
— Благодаря ти, че не се… опита да ме спреш.
— Какво, мислиш си, че съм забравила младостта си? — възмути се Сюзън и се присегна да вземе последното парче плодов пай. — Не съм чак толкова стара.
Панталоните, с дълги до коленете крачоли, бяха доста широки, но Вивиан намери една връв и ги стегна около кръста си. Набраната ленена риза беше скъсана отпред, но тъмната жилетка я скриваше. Палтото беше разцепено на гърба, но това нямаше значение.
Дрехите бяха тъмни и топлеха добре. Беше много важно да не привлече вниманието върху себе си.
Косата й беше опъната назад, сплетена здраво на плитка и закрепена с фиби високо на главата й. Покриваше я триъгълна шапка, която беше закрепена с две бледорозови панделки, откраднати от роклята на мащехата й. С нахлупена над челото шапка, завързана под брадичката, и с вдигната нагоре яка на палтото, лицето й почти не се виждаше. Вълнени чорапи и ботуши за езда завършваха екипировката й. Искаше й се да прилича колкото се може повече на млад слуга.
Сутринта Сюзън разговаря със сина си Дейвид, премисляйки всички подробности. Няколко бутилки конфискуван портвайн бяха разменени срещу обещанието, че двете дорести кобили щяха да направят кратка разходка до къщата на Вивиан, преди да стигнат до конюшнята на Оливър.
Часът беше настъпил.
Вивиан чу звънтенето на подковите на конете по каменната настилка и цвиленето на една от кобилите. Сърцето й биеше силно, докато слизаше по стълбите. Изтича бързо и предпазливо до края на конюшнята. Остана прикрита в сенките на нощта, точно както го беше замислила.
Дейвид подаваше една бутилка портвайн на двамата мъже, които стояха до него. Те се разсмяха от сърце, плеснаха младежа по гърба и изчезнаха в нощта. Вивиан видя как Дейвид прокара ръцете си по гърба на конете, за да ги успокои. Бавно преброи до десет, после излезе от прикритието си и се приближи до него.
— Последна възможност да промениш решението си — каза той и я изгледа.
Тя поклати отрицателно глава.
— Ето. Дай й тази ябълка, както ти казах.
Вивиан даде ябълката на животното и усети нежните устни на кобилата върху дланта си.
— Те са добри момичета. Улегнали са, но в тях има плам. Сигурна ли си, че ще можеш да яздиш?
Вивиан не се беше качвала на кон от детинството си, но се надяваше, че ще може да се справи. Не беше посмяла да каже на Сюзън, че няма седло и че трябва да язди направо на гърба на коня.