Когато беше малка, Вивиан беше прекарала много дни през лятото, яхнала понито си. Но конят сигурно беше по-различен от понито.
Но Вивиан знаеше, че ездата щеше да е най-малкия проблем тази нощ.
— Сигурна ли си? — повтори въпросът си Дейвид, като я разглеждаше отблизо, а в очите му се четеше съмнение.
Тя кимна с глава.
— Добре. Качвай се тогава.
Той направи нещо като стъпало с преплетените си пръсти и й помогна да се качи.
Вивиан се мъчеше да запази равновесие, тъй като конят се въртеше неспокойно.
Животното усещаше страха й.
Дейвид й подаде поводите. Изражението на лицето му беше сериозно. По характер беше спокоен и обичаше шегите, но сега разбираше важността на тази разходка.
Вивиан ги пое и ги събра в едната си ръка. С другата потупа леко копринения врат на животното.
— Ще се справиш — каза тихо Дейвид. Тя кимна с глава.
— Вземи това — подаде й той един пистолет. — Зареден е. Ако възникне някаква опасност, ще се наложи да го използваш. Прицели се и стреляй.
Налагайки си да не трепери, тя взе пистолета и го втъкна в колана на панталона си. Дейвид се качи на втората кобила и леко смушка животното с петите на ботушите си.
— Тръгваме.
ГЛАВА 4
Нощта беше тиха. Единственият шум, който отекваше наоколо, бе тропотът на конските копита по каменната настилка на улицата. Минаха покрай няколко къщи, които тъмнееха. Само много богатите хора можеха да си позволят да горят свещи и огън във всяка стая. Скоро къщите отстъпиха място на търговската част на града.
Многото и разнообразни магазини бяха затворени. Техните табели скърцаха и се люлееха от вятъра. Слаба светлина премигваше от малките прозорци на кръчмите. От време на време проблясваше запаленият фенер на някое момче, което осветяваше пътя на някоя закъсняла компания. Големият град беше тъмен.
Колкото повече напредваха в нощта, толкова повече хора срещаха, които или яздеха, или се возеха в карети. Вивиан се страхуваше най-много от крадци и разбойници, но скоро разбра, че трябваше да се бои повече от каретите, с които едва-едва се разминаваха но тесните улици.
— Гледай пътя, човече! — извика сърдито Дейвид на един неразумен кочияш. Като погледна зад рамото си, той направи знак към Вивиан и махна с ръка. — Давай!
Той подкара по-бързо кобилата си, като държеше юздите с едната си ръка, а с другата придържаше кожените им краища и удряше леко с тях широката задница на кобилата.
В един миг Вивиан подскочи рязко върху твърдия гръб на кобилата, но когато животното започна да препуска в равен галоп, влезе в ритъм. Тя присви очите си срещу студения нощен вятър, но те се замъглиха от сълзите й. Примигна, за да ги прогони, като продължаваше да държи здраво юздите и да следва кобилата, която вървеше пред нея. Наоколо цареше бъркотия, но единственото нещо, върху което се беше концентрирала, бе гърбът на Дейвид. Ако го загубеше, не беше сигурна дали щеше да намери сама къщата на Оливър.
Те галопираха мълчаливо на известно разстояние един от друг. После Дейвид дръпна силно юздите и конят му зави рязко по един страничен път, който беше по-тесен и съвсем безлюден. Вивиан го последва и тъй като Дейвид бе намалил темпото, тя се изравни с него.
— Почти стигнахме — каза той, като извиси гласа си над пръхтенето на конете.
Тя само кимна с глава. Бяха се разбрали предварително, че най-добре щеше да бъде тя да говори възможно най-малко.
— Подай ми пистолета — каза тихо Дейвид. — Не мисля, че ще имаме нужда от него сега.
Успокоена, тя направи това, което той й каза. Щастлива, че се отърва от огнестрелното оръжие, Вивиан се огледа.
Тук къщите бяха много по-елегантни, парковете бяха обширни и впечатляващи. От няколко прозореца проблясваха светлините на запалени свещи и Вивиан си помисли колко ли е необикновено да се живее сред толкова светлина.
Най-после тя видя къде живееше Оливър.
Ами ако не я допуснеше в дома си, ако за него тя беше само едно обикновено момиче за развлечение? Ами ако…
— Пристигнахме. Следвай ме отблизо.
Дейвид пришпори кобилата си да върви напред, като притисна леко коленете си до тялото й, и тя тръгна в енергичен тръст, с опънати назад уши. Беше подушила другите коне.
— Знаят, че е време за вечерята им — пошегува се той. Вивиан продължи да държи тялото си изправено, по мъжки, но коленете й трепереха. Беше радостна, че пристигнаха без никаква злополучна случка, но събитията, които щяха да подложат куража й на изпитание, тепърва предстояха.
„Сега най-голямата опасност лежи зад тези високи стени“, помисли си тя.