— Конете пристигнаха, Ваша светлост.
Оливър вдигна поглед от бюрото си и погледна своя камериер Хенри Грейвс. Едър човек, със снежнобяла коса, Хенри беше служил при бащата на Оливър до деня на смъртта му, после спокойно бе поел грижата за практическата страна от живота на Оливър.
— Разтрийте двете кобили и ги нахранете. Ще ги видя утре сутринта.
Хенри се изкашля, с което издаваше неодобрението си.
— Но, сър, момчето, което ги доведе, е много упорито. Настоява да говори с вас. Отнася се за една от кобилите. Десният й заден крак не бил в ред.
Оливър остави писалката и отмести стола си назад. Нямаше да му коства нищо, ако поприказваше с момчето.
Той излезе от библиотеката и тръгна надолу по коридора, а Хенри го следваше по петите.
Запали една голяма свещ, направена от натопена в лой сърцевина на тръстика, и тръгна към настлания с камък заден двор. Двете кобили вече бяха настанени в обора и момчето стоеше до задната врата с ръце, мушнати в джобовете на палтото.
Сърцето на Оливър започна да бие по-силно, когато разпозна младия мъж. Дейвид. Дали Вивиан не беше помолила момчето да му донесе известие от нея? Но той остана настрани и не каза нищо, тъй като не беше сигурен дали някои не ги гледа.
— Кобилата? — подсказа Оливър.
— И двете са прибрани в обора, сър, хранят се. Какви прекрасни коне, Ваша светлост, ако позволите така да се изразя.
Какъв дързък момък! Червенокос, с тъмни, засмени очи. Оливър погледна Хенри, който гледаше намръщено момчето.
— Ами нараненият заден крак, млади човече…
— Можем ли да поговорим, милорд? — отправи въпросът си към Оливър момчето, като гледаше многозначително към Хенри. — Поверително е.
Цялото същество на Хенри се изпълни с едва сдържан гняв и Оливър не можа да прикрие усмивката си.
— На моя камериер може да се има доверие.
— Сър, ако желаете, мога да се прибера…
— Не, Хенри. Бих искал да останеш.
— Добре, сър.
Момчето бе следяло размяната на репликите и сега изглеждаше доволно.
— Ако не възразявате, бих искал да влезем в конюшнята, сър.
— Да вървим тогава.
Тримата мъже преминаха мълчаливо през огромния двор и влязоха в конюшнята. Момчето ги заведе до едно от най-големите отделения в другия край на постройката. Чули шума на стъпките им, двете кобили подадоха главите си през вратата на отделението.
— Големи красавици са, нали, Хенри?
Оливър отиде при тях и им заговори успокоително, като първо погали но носа едната кобила, а след това и другата. После се обърна към момчето.
— Коя от двете е пострадала?
Момчето пое въздух и заговори бързо.
— Всъщност не за кобилите искам да говоря с вас, сър, а за едно момиче. Тя ме помоли да й помогна да дойде тук и аз искам да се уверя, че е в безопасност, преди да я оставя във вашата компания.
Оливър разбра още преди Дейвид да довърши изречението, за кого ставаше дума.
— Вивиан? — гласът му беше тих, дрезгав.
Чу шума от леките стъпки зад себе си и се обърна точно навреме, за да я види как излиза иззад една голяма бала сено. Когато приближи, слабото осветление разбуди лицето й. Лице, което той не бе мислил, че ще види скоро.
Вивиан беше свалила шапката си и пръстите й си играеха с панделките. Личеше, че е много нервна.
Искаше му се да я вземе в обятията си, но се въздържа. Оливър я съзерцава близо минута, тъй като не знаеше как да обясни действията си и дали изобщо тя щеше да пожелае да изслуша обясненията му.
Вивиан го гледаше внимателно. Напрегнато. Зелените й очи не издаваха чувствата й. Оливър се натъжи, че заради това, което знаеше, трябваше да има тайни от нея, тъй като не можеше да й каже за причината за убийството на Розалинд. А може би беше по-добре да каже…
Той отмести погледа си от нея, защото се досети, че тя беше дошла в дома му тази нощ, за да му каже, че не желае да има нищо повече с него.
Като помисли, че все пак не могат да останат така цяла нощ, той се обърна към камериера си. Лицето на Хенри беше безчувствено, не издаваше мислите му, но светлосините му очи гледаха проницателно и бдително.
— Хенри, бих искал да те помоля да наредиш да приготвят синята стая за гости. Дамата ще спи там. В кухнята има свободен тюфлек за момчето.
Едва Хенри бе напуснал конюшнята и Оливър запита Дейвид:
— Имаш ли представа дали някой ви е проследил?
— Не, сър. Бяхме съвсем сами, когато завихме по пътя за дома ви.
— Добре. Най-добре ще направим да влезем вкъщи.
Тримата тръгнаха в мълчалива процесия към къщата, а малкият пламък на свещта осветяваше пътя им.
Не трябваше да идвам.