Той не беше доволен. Тя усети това още в първия миг, когато го видя. Но си заслужаваше всичките страхове, за да види още веднъж лицето му.
„Мръсен ирландец“, би казала майка й, въпреки че Оливър се кълнеше, че във вените на неговите прадеди не течала ирландска кръв. Тъмносини очи и загоряло от слънцето лице. Прав нос и добре очертани скули. Линията на челюстта му беше квадратна, с малка дупка на брадичката. Тя беше прекарвала пръста си по нея много пъти.
Тъй като подозираше, че изражението на очите й издава мислите й, Вивиан сведе надолу глава.
Оливър показа на Дейвид тюфлека до огъня и поръча да му дадат храна. Сега, когато го следваше нагоре стълбите, тя нямаше представа какво щеше да последва. Оливър беше дискретен човек, знаеше това. Не бе очаквала да я вземе в прегръдките си пред Дейвид и камериера си. Но когато го беше погледнала в очите, искаше й се да открие поне малко радост в тях, от това, че я вижда.
Беше й много трудно да отгатне настроението му.
Той влезе в някаква стая, която приличаше на огромна библиотека. Подвързани в кожа книги бяха подредени на лавици, които се издигаха от пода до тавана. В камината пращеше ярък огън, а два стола бяха поставени пред нея, обърнати едни към друг.
Тя влезе в стаята, като мина покрай Оливър. Той затвори вратата и най-накрая те останаха сами.
Оливър не казваше нищо, просто я гледаше. Тя отклони погледа си и го насочи към пода, върху красивия ориенталски килим. Червените й златистожълтите орнаменти започнаха да играят пред очите й.
— Съжалявам — пошепна тя.
— Не трябва да съжаляваш.
— Не трябваше да идвам. Но аз трябваше да…
— Знам.
Той се пресегна и хвана ръката й. Пръстите му се преплетоха с нейните. При неговия допир напрежението и страхът, които беше потискала у себе си в продължение на часове, най-накрая взеха връх. Тя скри с ръка очите си и започна да плаче.
В този момент мразеше себе си, защото знаеше колко неудобно се чувства Оливър пред женските й сълзи. Но не можеше да овладее силния напор на емоциите. Той пристъпи напред и я взе в ръцете си, като я притисна силно. Вивиан усети познатия мирис и започна да плаче още по-силно.
— Не плачи, скъпа. Ще се поболееш, ако продължаваш така.
Тя усети как ръката му се плъзна надолу под коленете й, а другата обви раменете й и като я повдигна, той я понесе към стола до огъня. Седна и я сложи на коленете си. Вивиан зарови лице в гърдите му.
Когато най-после можеше да говори, тя каза тихо:
— Бях си представяла всичко по друг начин.
— Аз също, Вивиан.
Въпросът, който искаше да му зададе, заседна в гърлото й и накара тялото й да потрепери от страх, но тя трябваше да го стори.
— Защо ме изостави, Оливър?
Той въздъхна. Брадичката му опираше до главата й и тя не можеше да види лицето му, а и не беше сигурна, че в момента искаше да го види.
— Не исках да го направя. Просто… мислех, че така е най-добре.
— Щеше ли да ме видиш отново?
— Да!
Думата се изплъзна от устата му и той наклони главата си така, че сега лицата им бяха само на сантиметри едно от друго.
Вивиан видя дълбочината на чувствата в очите му, усети я по начина, по който ръцете му я държаха, по напрегнатото му лице. Нови сълзи потекоха от очите й. За няколкото ужасни минути, които бяха прекарали в конюшнята, тя бе имала чувството, че той е един напълно непознат за нея човек. Но сега беше сигурна, че до нея стои мъжът, когото тя обичаше, и Вивиан се почувства изпълнена с радост.
Леко почукване наруши любовната им идилия.
— Влез.
Хенри внимателно отвори вратата и влезе в стаята.
— Исках само да попитам, сър, дали ще имате повече нужда от мен тази нощ?
Оливър погледна към нея и тя видя, че той бързо взе решение.
— Искам вечерята да бъде сервирана в спалнята ми — вечеря за двама. Бих искал ти да я донесеш, Хенри, тъй като не желая другите слуги да узнаят. Приготви и банята. Когато всичко е готово, ела да ми кажеш.
— Добре, сър — каза Хенри и след миг добави: — А стаята за гости, сър?
Оливър отново погледна към нея и сърцето й подскочи, когато разбра, че той я оставяше тя да вземе решението. Разумът й я съветваше да играе ролята на свенливо момиче, най-вече за да го предизвика, но сърцето я караше да му прости, да го разбере и да бъде близо до него.
Да се люби с него.
Тя едва забележимо поклати глава и беше стоплена от светлината, която се появи в очите му.
— Няма да има нужда от нея, Хенри.
— Както желаете, сър.
Хенри затвори вратата зад себе си и най-после те останаха сами.
— Много си отслабнала — каза той, наблюдавайки я, когато тя взе още едно парче от печеното говеждо месо.