Розмаринът е символ на вярност за влюбените.
Мислеше си за Оливър. Вивиан бавно положи стръкчето розмарин в кошницата и се опита да се съсредоточи върху възложената й работа. Сюзън искаше да приготви печено пиле, а миризмата на розмарина щеше да го направи по-апетитно.
Напразно се опитваше да прогони образа на Оливър от съзнанието си.
— Вината не беше твоя. Няма причина да се чувстваш виновна, Вивиан.
Тя позна гласа и вдигна глава. Сюзън стоеше пред нея и държеше в ръка една кошница.
— Аз я насърчих — отговори тихо Вивиан, застанала с гръб към прозорците, които гледаха към градината. Хилда, нейната мащеха, наглеждаше постоянно слугите си. Разговорът със Сюзън щеше да бъде изтълкуван като губене на време и наказанието нямаше да закъснее.
— Вината не беше твоя — повтори Сюзън, като се наведе да вземе пълната кошница, а на нейно място постави празната. — Той ще се върне специално за теб. Ще видиш!
Очите на Вивиан се изпълниха със сълзи и тя ги избърса с опакото на ръката си. Ако Хилда видеше какъвто и да е признак на слабост у нея, би се възползвала от него.
Вивиан погледна към Сюзън и й се усмихна. Това, че тази по-възрастна жена четеше нейните най-съкровени мисли, беше престанало да я изненадва. Сюзън беше много близка с майка й и Вивиан обичаше дребната закръглена жена с проницателни пъстри очи и къси, стоманеносини къдрици.
Веднага щом като Сюзън си тръгна, Вивиан се помъчи да върне мислите си към настоящето. Постави три големи стръка розмарин в кошницата и отиде в другия край на градинката, където беше по-сенчесто. Там растеше джоджена. Добави и няколко стръка от него в голямата кошница, като се стремеше да не поглежда към цветната градина. Рядко имаше свободно време, за да поседи там, освен ако не се налагаше да подреди ваза с цветя за някой от приемите, които мащехата й даваше.
Винаги се вълнуваше, когато идваше сред розите и кремовете, защото в тази част на градината миналото лято видя Оливър за пръв път.
През последните няколко месеца беше станала пленница на настроенията си. Вивиан знаеше, че това беше заради Оливър и заради онова, което се беше случило между тях. Откакто се беше появил в живота й миналото лято, вече нищо не можеше да бъде както преди. Имаше дни, през които изпитваше нужда да се смее, а миг по-късно — да плаче. Интриганти твърдяха, че той си бил изгубил ума поради смъртта на Розалинд. Имаше моменти, когато и на нея й се искаше и тя да беше загубила ума си.
Само да можеше да престане да чувства толкова болезнено нещата!
Земята все още беше влажна от обилния дъжд, който се изсипа миналата нощ. Пръстта се залепваше здраво за мъничките корени, когато Вивиан изскубваше джоджена, който растеше покрай високия каменен зид. Силният приятен аромат, който се носеше от лехата, насочи мислите й отново върху това, за което щеше да използва тази особена подправка. Едва не прихна от смях. Не беше благоразумно да показва каквито и да е чувства в къщата на баща си. Никога не се знаеше кой може да я наблюдава.
Вивиан се зае отново с работата си. Ръцете й се движеха бързо, докато изкореняваше крехките растения. Мащехата й постоянно я заплашваше, че ще изкорени напълно джоджена, тъй като се разпространявал много бързо, но Вивиан не се тревожеше. Хилда беше прекалено мързелива, за да изпълни заканата си.
Като свърши с джоджена, тя се изправи, протегна се и разтърка изтръпналите си пръсти. После тръгна към кухнята.
Жената до прозореца, който гледаше към градината, не беше привлекателна и никакви женски труфила не можеха да я направят такава. Средна на ръст, с тъмноруса, рядка коса и с бледи, почти безцветни сиви очи, Хилда Ленър наблюдаваше заварената си дъщеря от малката пролука между тежките кадифени драпирани завеси.
Тя беше настоявала да се настани именно в тази спалня на втория етаж, макар че в момента не изпитваше никакво удоволствие, докато гледаше объркана към градината. Тя наблюдаваше момичето, което работеше долу, присви очи и стисна устни, чудейки се какви ли мисли занимават сега нейната малка, умна глава.
Малка измамница! Да се опита да избяга с него и с всичките му пари.
Вивиан почти я беше изиграла, но не съвсем. Лека усмивка на задоволство изкриви тънките устни на Хилда.
Розалинд, нейната най-малка дъщеря, беше намерила едно от писмата, които Оливър беше писал на Вивиан. От тях бе разбрала, че той е лудо влюбен в заварената й дъщеря. Узнаването на тази новина беше очаровало малката романтична душа на Розалинд толкова много, колкото беше разгневило Хилда.