Мъжът в самотната карета не чувстваше студа, въпреки че нощта беше ветровита и студена. Той седеше неподвижен, а вниманието му беше приковано към елегантната къща, която се издигаше пред него, от другата страна на малката уличка.
Още една изгубена нощ, дявол да го вземе.
Оливър живееше живот на монах след нощта на убийството. Убиецът се усмихна при тази мисъл, доволен, че беше причинил на врага си такава болка.
Мъжът продължаваше внимателно да наблюдава имението. Нищо важно не се беше случило тази нощ. Наистина, бяха доведени два коня, но той знаеше за тази продажба. Беше си поставил за цел да знае всичко, което засягаше Оливър. Изобщо не обърна внимание на двете момчета — коняри, които доведоха конете. Интересуваше го само това, в което беше замесена някоя жена.
Оливър не можеше да остане без жена толкова дълго време.
Вбеси се, като разбра, че той не посещава вече никакви приеми и вечери, с които аристократите се славеха. Неговият враг беше станал отшелник, един ексцентричен, саможив човек. Сега, когато лондонският Сезон наближаваше и предстояха няколко пищни маскарада, искаше му се Оливър Грей да вземе участие в тях.
Като се обърна рязко, той потропа по тавана на каретата с бастуна си. Чу, че кочияшът извика на коня и го шибна леко с камшика. Каретата изскърца, после тропотът на конските копита и на колелата оглуши настланата с камъни улица.
— Цяла стая само за баня? — попита недоверчиво Вивиан.
— Дръж отговорен чичо ми за това. Това беше една идея, която той открадна още по време на едно от пътешествията си. Той ми я описа подробно и аз реших, че звучи съвсем разумно.
Малката стая, която преди бе служила за спалня, се намираше на горния етаж. Камината беше запалена и огънят весело бумтеше. Една огромна вана беше поставена пред огъня, а над нея се издигаше пара. Ориенталски килим покриваше пода, а дебели хавлии за бърсане, съвсем различни от ленените кърпи, бяха метнати на един стол близо до ваната.
Вивиан отиде до ваната и потопи пръста си в топлата вода.
— Сигурно са трябвали безброй много ведра, за да се напълни.
Оливър кимна с глава.
— Не я използвам често. Само когато имам компания.
Минаха няколко секунди, преди тя да разбере думите му.
— Ще се къпеш заедно с мен?
— Само ако ти го искаш!
— Искам, но…
Вивиан усети инстинктивно, че той би приел всеки отказ от нейна страна като липса на любов.
Беше разбрала още от самото начало, че той не е човек, който дава израз на чувствата си с лекота.
Преди тя не се беше събличала пред него и сега се чувстваше много неудобно, но не знаеше как да му го каже.
— Вивиан, погледни ме.
Тя срещна погледа му, сигурна, че той щеше да види смущението, изписано в очите й.
— Искам тази нощ да бъде най-щастливата нощ за теб. Кажи ми какво да направя? Оставям всичко в твои ръце.
Това, че той й се доверяваше, така я затрудни и обърка, че тя веднага пожела да прехвърли отговорността за избора на него.
— Кажи ми ти какво искаш? — каза тя тихо.
— Да разпуснеш косата си.
Вивиан го гледаше, докато той премести хавлиите от стола и седна с лице към нея. Косата й бе събрана на стегнат кок и тя повдигна ръце, за да я освободи. Чувстваше пръстите си сковани и несръчни.
Вивиан бавно разви сплетената си на кок коса, която свободно се разстла по раменете й, стигайки почти до кръста й. Когато срещна погледа му, тя сведе очи.
Той я наблюдаваше възхитен.
Вивиан нямаше представа колко силно му въздейства всичко това. Вълните от огненочервената й коса падаха буйно, разпиляваха се върху гърба й. Тя вдигна очи и го погледна.
Чакаше.
Той я остави да чака, наслаждавайки се на предчувствието и на това, което щеше да последва.
— Оливър?
— Ела тук.
Тя тръгна към него. Коприната шумолеше около тялото й при всяко нейно движение, а косата й блестеше, огряна от светлината на огъня. Онази нощ, в градината, тя беше хладна и загадъчна. Но тази нощ тя щеше да бъде огън, излъчващ чувствена топлина.
Оливър беше достатъчно егоистичен, за да не се поласкае от факта, че той е първият й мъж, първият й любовник.
Вивиан застана пред него, хванала ръцете си една в друга, а очите й гледаха непоколебимо и твърдо.
— По-близо.
Тя се подчини и не се отдръпна, когато пръстите му започнаха да развързват възела на широкия колан на робата й. Думите бяха излишни — тя знаеше какво иска той. Възелът беше развързан, коланът се плъзна по бедрата й, падна на пода. После той хвана с двете си ръце крайчетата на тежката копринена роба и я разтвори.
Божествено!
Очите му поеха разголените й форми бавно, много бавно. Започна от краката й, стъпили върху килима, и продължи нагоре, докато накрая очите им се срещнаха. Очите й бяха сияйни, а лицето й — румено.