Вивиан се опита да вземе малката кристална чаша, но почувства ръката си така, сякаш не беше нейната. Трепереше. Оливър я обгърна с ръце и стана от стола. Движенията му бяха леки и грациозни. Тя се отпусна в прегръдките му и затвори очи.
Оливър я сложи на леглото, после отиде до камината, вдигна чашата с коняк, върна се при нея и я подаде. Вивиан мислеше да откаже, но видя непреклонното изражение в тъмните му очи.
— Изпий я, скъпа. Иначе няма да можеш да заспиш. Чувстваше се особено, не беше свикнала да се грижат така за нея.
Пое ръката му и я целуна. Сълзи се стичаха по бузите й. Вълнението и умората я завладяха напълно.
— Пий, скъпа. После ще заспиш. — Гласът му беше станал дрезгав. — Няма да те оставя сама. Ще бъда до теб, когато се събудиш.
Тя му се усмихна и той докосна леко бузата й с пръст.
— Обичам те — каза тя. Гласът й беше тих, изпълнен с мъка и терзание. За миг й се стори, че видя болка в очите му. После отпи от парливата течност и отпусна глава върху възглавницата.
Оливър я зави със завивките и легна до нея внимателно. Вивиан обърна лицето си към него. Чувстваше прохладата на възглавницата върху бузата си.
Мисълта за предстоящия й брак изглеждаше толкова незначителна в сравнение с убийството, че тя реши да не му казва още нищо. Нейният проблем можеше да почака.
— Оливър?
Той я погледна.
— Благодаря ти, че ми каза. — Извади ръцете си изпод завивките и хвана ръката му.
Той се обърна и я погледна.
— Всичко, което направих, е, че вкарах мъката и в твоя живот, а сега и опасността…
— Не! Не, Оливър, не разбираш ли? Можем да посрещнем всичко, стига да сме заедно.
Тогава той я обгърна с ръце и тя се сгуши до него.
— Всичко! — пошепна отново тя.
Конякът започна да й действа и тя усети, че е останала съвсем без сили.
Чувстваше как клепачите й натежават и как по тялото й се разлива топлина…
Вивиан затвори очи и тъмнината я обгърна.
Думите й се върнаха в съзнанието му: Можем да посрещнем всичко, стига да сме заедно.
Никога!
Оливър лежеше буден в леглото, а Вивиан спеше спокойно до него. Дишаше равномерно и докато наблюдаваше лицето й, му стана ясно, че няма да може да преживее, ако й се случеше нещо.
Беше егоистично да мисли само за себе си, за това, което искаше, за това как желаеше да му се подредят нещата. Но не можеше да направи нищо, за да го промени. Това чисто, спящо момиче беше успяло да разтвори сърцето му.
Той я обичаше пламенно, но една част от него негодуваше срещу нея заради това, че тя беше причината той да разкрие най-дълбоките си чувства, каквито не беше изпитвал никога през живота си.
Той извърна глава и я погледна, сякаш искаше да се увери, че тя е все още тук, до него. Светлината, която идваше от огъня в камината, очертаваше изящния й профил. Сега беше спасена. Беше тук. Беше негова.
Той се премести по-близо до нея в широкото легло, за да може да вдъхне от нежния й аромат. Притисна се в нея. Бузата му докосна косата й.
Най-после успя да затвори очи.
Недалеч от къщата на Оливър, на третия етаж на една сграда мъжделива светлина на свещ осветяваше малка стая. Всички останали стаи бяха тъмни и тихи.
В стаята една жена седеше пред писалището. В ръката си държеше перо, а пред нея имаше лист хартия. Чертите на лицето й бяха напрегнати.
Щеше да бъде привлекателна, ако не изглеждаше толкова болна. Косата й, някога гъста и кестенява, сега беше рядка, опъната назад и сплетена на плитка. Кожата й беше бледа и без лунички. Дори богатата й, сапфиреносиня кадифена рокля не можеше да прикрие слабите й ръце и крака.
Беше жена, която навремето е била красавица, но животът и отчаянието бяха оставили своя отпечатък върху лицето й.
Ръката, която държеше перото, се колебаеше. Жената отпусна ръце върху бюрото. Всяко движение й костваше усилие. Но в нежните й сини очи светна решителен пламък и тя започна да пише.
Бавно, с усилие, думите се занизаха върху листа.
До Оливър Грей, единствения мъж, който би могъл да разбере тази история.
Оливър, моля Ви да бъдете милостив, макар и само заради мен и заради това, което можехме да споделим заедно, ако не се страхувах толкова много от брат си.
Тя се спря, размишлявайки върху написаното. После продължи да пише.
Единственият шум, който се чуваше в стаята, беше пукането на сухите дърва в огъня и скърцането на перото върху пергамента.
Жената пишеше трескаво, без да спира. Изминаха часове, преди да остави перото. Почувства се напълно изтощена. Слънцето току-що се беше показало на хоризонта, когато тя стана бавно от бюрото. Стигна до леглото и уморено се отпусна на него. След минута вече спеше.