Тя беше толкова изплашена и отчаяна, че се опита да се отърве от детето, което растеше в нея. Но още тогава разбра, че Господ беше предвидил още изпитания.
Когато се роди Нед, на Джули й се стори, че се беше случило чудо. За първи път й се случваше някой да бъде свързан изцяло с нея, да зависи от нея. Нямаше ни следа от лъжа и злоба в това малко, доверчиво създание. Бавно, все повече и повече тя обикваше своя син. Горчивината, която таеше в сърцето си, се стопи и на нейно място дойде страхът дали ще оцелеят.
Но Джули успя. Оцеля благодарение на това, че не се доверяваше на никого, че не се интересуваше от никого, освен от своите две деца, които тя обичаше с всеотдайна преданост. Тя не искаше децата й да живеят без обич, в един измамен свят, който беше белязал живота й още от детството й. Тя не искаше те да изживеят живота си сред мръсотия, разврат и мизерия.
Дори да и костваше живота, тя искаше, преди да умре, да ги види, че напускат това ужасно място. Но засега беше доволна дори и на това децата й да бъдат здрави и в безопасност. Всичко, което правеше, беше заради Нед и Ани.
Тя погледна мъжа, който продължаваше старателно да пише писмото си. От него се излъчваше някаква злоба, някаква силна омраза. Понякога същата тази омраза се обръщаше срещу нея и неведнъж беше усещала силата на юмруците му върху тялото си. Но тя беше готова да изтърпи всичко заради децата си.
Докато гледаше мъжа, си спомни пак за момичето от пазара. Защо й беше дала шала си? Защо беше рискувала да загуби работата си, като й даде от храната на господарите си?
Най-обикновените постъпки, плод на истинска човешка доброта, бяха за Джули нещо необикновено. Дълго време тя се опитваше да проумее загадката, която и беше предоставил животът.
Хилда Ленър стоеше до вратата на една от спалните в имението на своята приятелка и гледаше спящите си дъщери.
Винаги беше вярвала, че двете й деца няма да бъдат тежест за нея, но те се оказаха немарливи и невежи твари. Нито една не беше наследила нейната интелигентност, нито пък нейния стремеж към хубавите неща в живота.
Те не бяха направили и най-малко усилие да търсят богати съпрузи. Обичаха да се излежават в леглото и ставаха чак в ранните следобедни часове, после ходеха при своите мързеливи като тях приятелки и клюкарстваха до късно вечерта.
Появяваха се и на разни приеми, балове и дори на маскаради, но нито Дороти, нито Миранда правеха някакво усилие да се харесат на другия пол.
За миг се изкуши да види дали можеше да угаси живота в тях, като постави върху лицата им възглавница. Колко по-лесно би било съществуванието й, ако се беше отървала от тези нищо неструващи пукници. Само пилееха парите й, като прекарваха дните си в безделие и безкрайно дърдорене.
Беше дошла в спалнята им тази вечер, за да ги събуди за празничната вечеря. Приятелката й беше планирала няколко весели и забавни развлечения. Всички, които живееха в съседните градчета, бяха поканени. Сигурно щеше да дойде поне един подходящ — и най-вече богат — ерген.
Устните й се присвиха още по-силно, когато продължи да се взира в своите потомци.
Дороти — ниска, въздебела и кривогледа, и Миранда — висока, кокалеста и недодялана — никак не можеха да минат за изискани. Да ги издокарва и да им намира подходящи дрехи, които да скриват различните дефекти във фигурите им, беше изморителна и отегчителна работа.
Розалинд не бе имала никаква прилика с тях. Момичето, въпреки че не бе притежавало кой знае какъв ум, имаше миловидни черти на лицето и благ характер. Но то се плашеше от мъжете и предпочиташе своя усамотен, тих свят в библиотеката, където седеше на един от удобните столове пред камината. И мечтаеше.
Малка глупачка. Мечтите и бляновете не водят доникъде в този живот.
Трябва да правиш разчет на всяка твоя постъпка, за да разбереш дали тя би ти осигурила успех.
Хилда откъсна поглед от своите дъщери и влезе в стаята. Не ги събуди. Остави ги да спят. Пътуването с каретата беше доста уморително и отегчително. Пътищата бяха отвратителни — кални и с дълбоки ровове. Имаха късмет, че каретата не се преобърна или че не загубиха някое колело.
Хилда се спря, ръката й беше хванала кръглата дръжка на вратата. Погледна още веднъж към спящите си дъщери. Отвратена от това, което видя, тя тихо отвори вратата и излезе в коридора.
Той се събуди късно през нощта и я видя, че стои права до един от големите прозорци, взирайки се в нощното небе. Много тихо, така че да не я стресне, Оливър стана от леглото и тръгна безшумно по дебелия килим към Вивиан.
Спря се зад нея и внимателно обгърна раменете й. Дръпна я назад, до своето топло тяло. Вивиан се беше загърнала в един от неговите халати и гледаше към небето, където проблясваха светкавиците. Далечният тътен на бурята се чуваше все по-силно.