— Двоумя се да кажа точно какъв е. Не съм сигурен Може би е от добро семейство.
Оливър говореше толкова тихо, че Вивиан трябваше да върви съвсем близо до него, за да може да чува отговорите на въпросите, които му задаваше.
— Който и да е той, сигурен съм, че не наема убийци, а сам върши всичко. Пратих много хора по улиците, които предлагат добро възнаграждение на всеки, който може да ми каже нещо за този мъж. Ако убиецът е бил някой нает главорез, той вече си е получил парите и е избягал, без да получи наказание за деянието си. Но аз съм сигурен, че този мъж сам извършва убийствата. Сигурен съм в това.
— Имаш ли неприятели между познатите си?
— Нито един, който да е способен на убийство.
— Трябва да помислиш върху факта, че той убива само този, когото ти обичаш. Да не би в миналото да си застанал на пътя на някого? Някой, който е желаел определена жена, но тя да е предпочела тебе?
— Не, не си спомням такъв случай.
Вивиан продължи да изброява различните възможности, които й минаваха през ума, докато вървяха по градинската пътека.
— Играеш ли комар, Оливър?
— Играя, но не прекалявам. Само за развлечение и то от време на време.
— Значи отпада възможността да е някой, който иска да си отмъсти заради дългове?
— Да.
Вивиан се спря, за да се наслади на една особено красива роза.
— Съжалявам, ако съм те изморила с моите въпроси. Сигурно и ти се опитваш да се сетиш кой ли може да бъде този мъж.
— Да, но е добре да преповторим всичко отново и отново, защото само така можем да се сетим за някоя случка, за която не сме си спомняли досега.
— Интуицията не ти ли подсказва кой може да бъде той? Някакво неспокойно, тревожно чувство към някого от приятелите ти? Или някой стар слуга, който може да влиза и излиза свободно от къщата?
— Не. Собствените ми разследвания по този въпрос не ме доведоха до никакво прозрение, така че разчитам на маскарада.
— Чувала съм, че маскарадите са нещо прекрасно — каза Вивиан.
Кратко негодувание лумна в нея. Беше й трудно да седи и да гледа спокойно как Оливър се готви да отиде на маскарада, за да търси убиеца.
Вивиан се изненада и от това, колко много я плашеше мисълта да стане съпруга на Оливър. Когато той й беше направил предложение за пръв път, тя беше изпаднала във възторг при мисълта да бъде негова съпруга, да създаде дом за тях двамата. Искаше само да го направи щастлив и той да бъде доволен от нея.
Месеците, които бяха изминали след убийството на Розалинд, я бяха променили.
Тази промяна я плашеше, защото Оливър не познаваше жената, чийто характер се беше променил в дългите месеци на чакане.
Сега, с новото познание и с новото чувство за себе си, Вивиан можеше да види перспективата, която се очертаваше пред нея.
Оливър щеше да бъде този, който ще направлява техния кораб, докато тя трябваше да стои кротко до перилата и само да гледа какво става.
Не беше бъдеще, което очакваше с нетърпение. Не и сега.
Тя набръчка чело, потънала в мисли, когато клекна да разгледа една друга роза.
Тогава защо не мога да спра да мисля за това? И след като го обичам толкова много, защо негодувам срещу ограниченията, които той ми налага?
Вивиан не искаше да му се сърди през тези няколко дни, когато им бе позволено да бъдат заедно. Почувства, че нещо стяга гърлото й. Изправи се и го последва надолу по пътеката.
Вървяха мълчаливо през обширната градина. Вивиан предпочиташе да не разговаря с Оливър, докато мислите й бяха толкова объркани и бурни. Тя не обръщаше особено внимание накъде вървяха, докато не навлязоха в лабиринта в края на градината.
Тя се поколеба, после погледна към него.
— Няма ли да се загубим? — попита тя, като докосна ръката му.
— Познавам пътя.
— Може ли той… може ли убиецът да ни наблюдава, дори и сега, докато говорим? Може ли да се ориентира в къщата ти и да те шпионира?
— Съмнявам се, че дори знае, че съм тук. Няколко големи кучета винаги са пуснати в градината. Чичо ми ме помоли да прибягна до тяхната помощ, докато той пътешества из Континента.
Той се усмихна внезапно и тя се сепна, като видя колко по-млад изглежда, когато се усмихваше.
Те повървяха известно време из лабиринта и тя загуби представа откъде бяха влезли в него. Грижливо оформеният жив плет беше по-висок от нея, бяха заобиколени отвсякъде от зеленина.
— Разкажи ми за кучетата — каза тя, изпитвайки необходимост да се концентрира върху нещо друго, различно от факта, че те навлизаха все по-навътре и по-навътре в лабиринта.
— Джона и Джокаста. И двете са женски. Не позволяват на никой непознат да влезе в имението. Дори и на теб не биха позволили да се разхождаш из градината, ако аз не съм с теб.