— Зли животни ли са?
— Не и към тези, които обичат. Джона очаква кученца.
Тя не беше видяла все още кучетата, но щом Оливър казваше, че са тук, значи бе така.
Като че ли прочел мислите й, той каза:
— Не искам да плашат новите кобили, така че ги затворих в къщата. Те разполагат със собствена стая.
— Като стаята за къпане — измърмори тя. — Ти със сигурност си един много оригинален мислител.
— Ексцентричен, казват някои.
Тя не каза нищо.
— Знам какво се говори за мен в града — каза той спокойно.
— И това не те ли безпокои?
— Не, след като знам истината.
— Никога ли не си самотен?
Той замълча известно време, преди да отговори.
— Бил съм сам дълго време и с помощта на чичо си се научих да изпитвам удоволствие, когато оставам насаме със себе си. Не, никога не съм бил самотен. Особено след като срещнах теб.
Тя взе ръката му, сигурна, че никой не ги гледа. Никой не можеше да ги види зад плътната зеленина.
— Доста е страшно тук — каза тя, като докосна леко с ръка лъскавите листа на тиса. — Можем ли да се изгубим?
— Играл съм между тези плетове като дете. Няма ъгълче от лабиринта, което да не познавам — каза той и я поведе по-нататък. — Няма да позволя да ти се случи нищо, Вивиан.
Докато вървяха, тя стисна здраво ръката му, доволна, че усеща неговото успокояващо присъствие до себе си, но и леко разстроена от мисълта, че той отказа така категорично помощта й.
След като вървяха по криволичещи, виещи се пътеки, те стигнаха до средата на лабиринта. Тя беше очарована от пагодата, която се издигаше в сърцето на лабиринта.
— Красива е!
— Дядо ми е прекарал доста време в Ориента. Той е донесъл плана на постройката с намерението някой ден да я построи в парка си.
— Отначало си помислих, че тук изобщо не й е мястото, но не е така. Като че ли е била тук от дълги, дълги години.
— Точно това е ефектът, към който се е стремял.
Те влязоха в заслона на малката пагода, която беше заобиколена от тучна зелена трева и от високите стени на живия плет. От малката постройка беше трудно да се видят различните изходи, които водеха към лабиринта, и това създаваше илюзията, че тя е напълно изолирана.
— На колко години беше, когато видя това? — попита го тя, докато разглеждаха лабиринта. Пръстите им все още бяха преплетени.
— На две или три. Мислех си, че е нещо вълшебно, някаква магия. Майка ми често ме водеше в лабиринта. Носехме си храна и някоя интересна книга и прекарвахме чудесни следобеди, седнали на тревата, в сянката на пагодата. Тя ми четеше или ми разказваше разни истории. Приключения най-вече — за пирати, разбойници и тям подобни.
Вивиан затаи дъх. Искаше й се той да продължи Оливър никога не беше говорил за семейството си. Знаеше, че майка му и баща му са починали един след друг като и двамата са станали жертва на треската. Знаеше, че по това време той е бил само на девет години. Оливър почти никога не говореше за семейството си и Вивиан осъзна, че той знаеше много повече за нея, отколкото тя за него.
Той беше самотен човек от много години, независимо от това, което твърдеше. Самотник. Инстинктът й го подсказваше. Може би възпитанието му, което тя знаеше, че бе твърде необичайно, го бе научило да се грижи за себе си. Имаше приятели в Лондон, но тя беше сигурна, че никой от тях не му беше близък.
Те излязоха навън и застанаха в сянката на пагодата.
— Пак ще вали — каза тя, като погледна към небето. Времето се беше променило, докато се бяха разхождали из лабиринта. Небето беше притъмняло и се бе покрило с облаци. Вивиан усещаше вятърът да духа от към гърба й и хвана с ръка шапката си.
Оливър се взираше в небето, а лицето му беше одухотворено.
— Трябва да се опитаме да я изпреварим — каза той и тя стисна здраво ръката му.
— Искам да гледам гнева на природата — отговори Вивиан и погледна към небето.
Закапаха първите дъждовни капки. Оливър я дръпна под покрива и я взе в обятията си.
— Ти си едно диво, необуздано създание — промърмори той.
— И ти точно това харесваш — усмихна се тя.
Той впи устните си в нейните. Вивиан плъзна ръце под сакото му. Не си беше направил труда да си облече жилетка и ленената му риза беше топла от излъчването на тялото му.
— Много си привлекателна в този екип — пошепна й той. Сложи ръката си върху задника й и я притегли по-близо към себе си. — Идеално се очертават бедрата ти.
Вивиан усещаше нарастващата възбуда във всеки мускул на неговото тяло, виждаше я в тъмносините му очи.
Той въздъхна, а после я притисна към себе си.
— Не можеш да си представиш колко пъти съм съжалявал, че ти отнех девствеността. Не мисля, че правя това, което е най-добре за нас двамата. Вярваш ми, нали, Вивиан?