Хилда беше сигурна, че въпросът бе зададен повече от учтивост, отколкото от интерес. Защото, как можеше един мъж със здрав разум да се интересува от дългурестата Миранда или от дебелата Дороти? Тя беше зърнала дъщерите си в трапезарията да се смеят истерично на един джентълмен, който изтърсваше буболечки от перуката си пред дамите.
Дори Розалинд, въпреки че беше слабохарактерна и по детински наивна, щеше да бъде „цвете“ в сравнение с тези двете.
Сега единствената печеливша карта, на която трябваше да заложи в тази особена игра, беше Вивиан. Вивиан щеше да се омъжи за Колин, щеше да спи с Джефри и щеше да роди един наследник. А Хилда и Джефри щяха да се възползват от това. Тя вече кроеше планове, как да се отърве от Хоумър, а нейните дъщери трябваше да се оправят сами в живота, веднага щом получеше парите, които толкова много желаеше.
— Интересуват се повече от деликатесите в трапезарията, отколкото от бъдещ съпруг — пошепна тя.
Джефри се разсмя. Тя отново беше поразена от факта, колко очарователен беше той. Човек трябваше внимателно да се вгледа в лицето му, за да забележи покварата и жестокостта. Те се долавяха съвсем ясно в изражението на очите му, когато той мислеше, че никой не го гледа.
— Имаш ли нужда от заем? — пошепна Джефри, като огледа залата за игра на карти. Хилда бързо насочи мислите си към настоящето.
— Защо питаш? — попита тя и изпита внезапен страх от него.
Той се усмихна мързеливо. Сините му очи гледаха весело.
Лъжец. Тя му нямаше доверие. Веднъж щом получеше това, което искаше от него, щеше да го махне от живота си, така както щеше да се отърве и от другите.
Инстинктът й подсказваше да не приема този заем.
— Тогава няма да страдам повече — отговори тя, като се насили да предаде весела нотка на гласа си. — Ела, Джефри, бъди джентълмен и ме придружи до трапезарията. Искам да видя какво толкова е сервирано, че така омайва моите дъщери.
Джефри се разсмя. После двамата станаха и той пое ръката й.
— Момичето съгласно ли е да се омъжи? — попита Джефри и Хилда си помисли колко ловко умее да променя темата на разговора.
— Ще се съгласи.
Те се засмяха.
Вивиан разглеждаше двете покани, които лежаха върху масивното бюро в библиотеката, в дома на Оливър.
Това, което тя обмисляше, щеше да бъде явно незачитане на обещанията, които беше дала на Оливър. Не беше в характера й да упорства и да не зачита дадената дума, но както интуицията, така и чувствата й я съветваха да действа.
Тя взе една от поканите и я заразглежда. Запомни адреса и часа. От това, което беше чувала, знаеше, че всеки можеше лесно да се промъкне на маскарад, стига да има костюм. А този маскарад обещаваше да бъде толкова голям, че тя лесно можеше да се загуби между навалицата.
Но не биваше да мами Оливър по този начин. Ако вземеше поканата, той щеше да разбере, че тя ще бъде там, и щеше да я търси.
Можеха да потърсят заедно убиеца на Розалинд.
Двете покани лежаха под сребърната кутия за емфие. Който ги беше дал на Оливър, предполагаше, че той ще посети събитието с представител на нежния пол. Тя не се тревожеше, че той ще покани някоя друга, защото знаеше, че той щеше да бъде сам, докато търсеше този мъж.
Оливър щеше да се ядоса, но тя беше сигурна, че това, което възнамеряваше да направи, е правилно.
Реши да напусне къщата след час. Оливър беше отишъл да види конете и я остави да се дегизира отново като момче-коняр, в случай че някой ги проследи.
Вивиан затвори очи, опитвайки се за последен път да се пребори с желанието, което бушуваше в нея. Пръстите и докоснаха поканите и тя взе едната.
Чу се шум от стъпки в коридора. След секунда, когато Оливър влезеше в стаята, тя нямаше да има вече никакъв избор.
Остави едната покана под кутията за емфие и мушна другата в джоба на жилетката си.
ГЛАВА 7
Нощта беше мъглива и студена. Дъждът удряше по стъклата на прозорците и се стичаше от стрехите на покрива на триетажната къща, разливаше се по павираните с обли камъни улици и образуваше големи, кални локви. Мъглата притъпяваше всеки шум. Тропотът от конски копита по паважа и хорските гласове като че ли идваха някъде отдалеч, изгубени в нощта. Табелите се люлееха над вратите на затворените магазини, над кръчмите и евтините ресторанти. Тяхното скърцане се сливаше със стенещия вятър.
Вивиан и Сюзън се бяха сгушили до големия огън, които гореше в кухнята. Те топлеха ръцете си и препичаха филии хляб.
Докато яздеше на път за вкъщи, Вивиан беше решила да разкаже всичко на Сюзън. Искаше да чуе мнението на по-възрастната жена, да чуе нейния съвет.