Усещането за присъствието на духа на Елиза намаля и Сюзън се зачуди дали като се появяваше по този начин, не се подлагаше на изпитание силата й. Не можеше да обясни това на друга жива душа, дори на Вивиан.
Тя хвърли поглед към сламеника, върху който спеше момичето. Вивиан беше изтощена както физически, така и психически. Сюзън се досещаше колко много бе коствало на момичето да открадне онази покана.
— Ах, Томас — пошепна тя. — Защо не съм по-млада и по-силна, за да мога наистина да й бъда в помощ.
Котаракът мъркаше тихо и тя се засмя.
— Но ти си само едно котенце, което обича да си играе с кълбото прежда.
Котаракът я погледна. Очите му бяха като две жълтозелени цепнатини.
— Малко крем, може би? — усмихна му се Сюзън. — На нашата възраст, Томас, ние трябва да си доставяме удоволствие.
Оливър се мушна в леглото. Благодари на Хенри, че се беше сетил да постави топла тухла между завивките.
Беше стоял в клуба до четири часа сутринта. Когато си тръгваше, видя Бърт да отива на друга маса, където залозите бяха много по-високи. Не каза нищо на приятеля си, тъй като знаеше, че неговата намеса щеше да му коства приятелството.
Ашли беше решил да си тръгне заедно с Оливър, а Филип се беше измъкнал и без съмнение беше отишъл в някой от неговите частни клубове.
Вивиан му липсваше. Беше изпълнила живота му, но все още не можеха да бъдат заедно. Той въздъхна дълбоко, самичък в тъмната стая.
Шумът пред вратата привлече вниманието му и като облегна на лакътя си, Оливър обърна глава в тази посока.
— Хенри? — извика Оливър.
Главата на Джона се показа през вратата. Черните й очи го гледаха умолително. Тя беше чувствително животно и господарят явно й липсваше. А да ти липсва някой, когото обичаш, беше чувство, което Оливър можеше да разбере.
— Ела, Джона — извика той и потупа леглото с ръка.
Огромното куче влезе в стаята и се сви на пода пред леглото, близо до топлината на огъня. Джона въздъхна дълбоко, сложи глава върху лапите си и затвори очи.
А Оливър се загледа в светлината, която идваше от камината, и се унесе в мисли за Вивиан.
Розамънд беше заспала, както седеше на стола си. Кремавата бална рокля се беше изплъзнала от ръцете й и лежеше на покрития с килим под. Дъждът беше престанал, но мъглата все още бе гъста и скриваше нощното небе.
Свещта отдавна беше изгоряла. Единственият звук, който се чуваше в спалнята на втория етаж на къщата, беше нейното леко дишане.
Тя се разбуди внезапно, тъй като усети хлад в стаята. Потрепери, свали очилата си и ги постави на малката нощна масичка. После съблече вълнената си роба и се мушна под дебелите одеяла.
След малко мъглата се вдигна и стаята бе окъпана от сребриста лунна светлина. Розамънд, заспала дълбоко, не можа да види как балната рокля бе вдигната от земята от невидими ръце, как беше поставена в невидим скут и как сребърна игла започна да шие копринената материя и да пришива красивата дантела към корсажа.
— Тя е тук, в Лондон? — попита на сутринта Вивиан. Двете със Сюзън бяха седнали около старата дъбова маса и почиваха от печенето на хляба и сладкишите — работа, с която се занимаваха един ден в седмицата.
— Така каза лакеят. Забравих да ти кажа за бележката.
Вивиан не й се ядоса, че беше забравила да и каже. Тя взе малката картичка от ръката на Сюзън.
— И без това не можех да направя нищо снощи, толкова бях изморена.
— Дейвид можеше да й занесе съобщение от теб.
— Кога ще се върне Хилда?
Никой не можеше да бъде сигурен в това. Хилда обичаше да ги държи в напрежение и никога не им позволяваше да бъдат напълно сигурни в това, което беше намислила.
— Можем да се отбием да я видим в неделя след черква — предложи Сюзън. — Така Хилда няма да разбере.
Вивиан кимна с глава и се изправи.
— Ще донеса хартия и перо.
Съобщението беше написано, изчакаха, докато мастилото изсъхне, и бележката беше предадена на Дейвид. Той оседла сивия скопен кон и препусна, за да занесе посланието.
— До маскарада остава по-малко от седмица — каза Вивиан, докато точеше лист тесто за сладкишите. Бяха се заловили отново за работа, тъй като знаеха, че на Хилда нямаше да й хареса да ги завари, че бездействат.
— Ще видя какво мога да намеря в дрехите, които са оставили за пране.
— Ще бъде много рисковано да откраднем бална рокля — размишляваше на глас Вивиан.
— Така е. Ще разберат — отговори Сюзън. — Накараха Мери да закърпи и да изглади всичките им бални рокли. Дори и най-старите.
— В такъв случай, тя е свършила парите — каза Вивиан. — Щеше да купи нови, ако можеше да си го позволи, а не да кърпи старите.