Двете жени знаеха за страстта на Хоумър Ленър към комара и за постоянното му пиянство. Отдавна Хилда беше спряла да гледа снизходително на неговите привички. Той се прибираше много рядко вкъщи, тъй като предпочиташе да живее в клуба си.
Никой, включително и Хилда, не знаеше какви дългове беше натрупал. Беше само въпрос на време къщата да отиде в ръцете на кредиторите за неплатени дългове.
— Можем да уредим този въпрос — каза спокойно Сюзън и хвана ръката на Вивиан. — Ти ще отидеш на този маскарад, дори ако трябва да жертвам и последната си хубава фуста.
Вивиан прегърна жената, която й беше близка като родна майка. Беше тъжна, че Оливър не можеше да разбере какво я караше да постъпи така, но засега беше достатъчно да знае, че Сюзън одобрява постъпката й и че има нейната подкрепа.
ГЛАВА 8
Дори и Хилда не можеше да се противопостави на религиозната традиция.
Ако би могла да открие някакъв начин да заобиколи библейската заповед, която гласеше да не се върши никаква работа в неделя, тя щеше да го направи. Но Сюзън упорито изискваше от прислугата да следва религиозните указания. Това включваше четене на молитви два пъти на ден и ходене на черква в неделя.
Така Вивиан, както обикновено, се озова в черквата заедно със Сюзън. Дейвид, Мери и Виктор също присъстваха. Всички седяха на една от задните пейки и слушаха службата. Но мислите на Вивиан блуждаеха другаде.
Може би това се дължеше на великолепния пролетен ден. Тя никога не се бе чувствала по-близо до Бога, освен в миговете, прекарани в градината на майка си. Сега с умиление си мислеше за това любимо късче земя.
Вивиан усети ръката на Сюзън. Като че ли възрастната жена четеше мислите й и усещаше вълнението й.
Наведе глава и затвори очи. Мисълта за цветята, разцъфнали в градината й изплува в съзнанието й. Правеше това често, когато искаше да избяга от настоящето, и благодарение на силата на въображението си го постигаше. В подобни мигове душата й сякаш политаше и тя можеше да отиде, където си иска, знаейки, че ще намери по-добро място от болката на настоящето. Вивиан мислеше за маскарада…
Те извървяха пеша краткото разстояние до къщата, в която беше отседнала кръстницата на Вивиан. Виктор и Мери отидоха до пазара да купят месо за вечеря, а Дейвид и Сюзън придружиха Вивиан.
Вивиан знаеше за Джени. Вдовицата беше добра приятелка на Розамънд отдавна. Сега, когато скоро щеше да се види с кръстницата си, Вивиан се опитваше да разбере защо тя не я беше потърсила никога досега.
— Искам да се покажеш снизходителна и да й простиш — каза Сюзън, с което доказа още веднъж, че може да чете мислите й.
Вивиан хапеше устни. Парливи и сърдити думи напираха в нея.
— Ще бъда учтива.
— Ще бъдеш повече от учтива — отвърна Сюзън.
Тя кимна с глава.
— Гневът ти ще те отрови — продължи Сюзън и обгърна с ръка раменете на Вивиан.
— Знам. Ще се опитам, но го правя само заради теб.
Сюзън се усмихна леко.
Ръцете на Розамънд бяха леденостудени, докато нареждаха парчетата кейк върху сребърния поднос. Джени бе настояла нейната прислужница да й прислужва днес и Розамънд не бе в състояние да й откаже. Беше нервна. Не беше виждала кръщелницата си от много години и искаше тази първа среща да бъде естествена, без напрежение.
Енергично почукване на вратата успокои нервните й движения и тя чу как икономът отвори и посрещна гостите й.
Вивиан влезе в салона и Розамънд позна готвачката на Елиза и нейния най-малък син, застанал зад нея. Розамънд стоеше права и й се искаше краката й да не треперят.
— Влезте — усмихна се тя, чувствайки нерешителността на гостите. Кръщелницата й се спря за миг на вратата, после влезе в стаята и седна на най-отдалечения стол.
Розамънд разгледа внимателно Вивиан. Сълзи потекоха от очите й, преди да може да се овладее.
— Прилича поразително много на Елиза, нали? — каза Сюзън и Розамънд кимна с глава, благодарна за добрината на жената и за разбирането й.
Тя преглътна, за да успокои вълнението, което стягаше гърлото й.
— Да. Прилича.
— Благодаря — каза Вивиан. — Спомням си, че майка ми беше голяма красавица, и приемам това, което казвате, като комплимент.
Тонът й беше студен, но все пак тя поде разговора.
Прислужницата внесе на поднос сребърния сервиз за чай, тъй като Джени беше настоявала тези гости да бъдат посрещнати по-специално.
— Какво би искала? Чай? — попита Розамънд, отправяйки въпроса си към Вивиан.
— Предпочитам кафе.
Розамънд не пропусна да забележи погледите, които си размениха Вивиан и Сюзън. Синът й изглеждаше недоволен, че трябва да прекара следобеда тук. Розамънд знаеше колко не на място се чувстват повечето мъже, когато присъстват на женски събирания, и го съжали. Тя погледна готвачката и попита: