Оливър очакваше това. Той беше сигурен, че Бърт няма абсолютно никаква представа за дълбочината на чувствата на Филип към него.
— Той не обсъжда проблемите си с никого — каза Оливър.
— Но това е смешно. Не е хубаво да крие неудачите си и да потиска всичко в себе си.
— Не, не е хубаво.
След като тайната на Филип беше станала достояние на Оливър, той се сети, че приятелят му рядко участваше в разгорещените спорове, които водеха за някоя жена, нито пък излизаше с приятелите си, за да търси страстна женска компания.
— Искам да ти кажа нещо, но да си остане между нас — каза Оливър и се огледа наоколо.
— Имаш думата ми, Оливър.
— Разговарях с баща му, но той посрещна доста хладно моите искрени намерения.
— Семейство Хейли са странни хора — съгласи се Филип.
— Не мога да разбера как един баща може да бъде толкова незаинтересован, след като синът му буквално го грози беда.
— Той е студен човек. Виждал съм се с него и преди.
— Имаш ли някаква представа, какво можем да направим, за да помогнем на Бърт? Или поне, какво ти можеш да направиш. Той не е много доволен, когато аз му се бъркам в работите.
— Това се дължи единствено на факта, че ти имаш достатъчно смелост да му покажеш, че се интересуваш от него и че искаш да му помогнеш. Аз се възхищавам от това ти качество, Оливър.
— Той би ли те изслушал?
— Може би. Това обяснява защо ти е толкова много сърдит.
— Просвети ме по въпроса, Филип.
— Откакто познавам Бърт, той отчаяно търси начин да спечели одобрението на своите постъпки от страна на баща си. Въпреки че се е отнесъл студено към теб, след като си го уведомил за проблемите на сина му, убеден съм, че си спечелил уважението на Джеймс Хейли.
Думите на Филип дойдоха като гръм от ясно небе за Оливър.
— Той има високо мнение за баща ти — продължи Филип — и смята, че ти достойно въплъщаваш неговите идеали.
— Нямах и най-малка представа…
— Това не е нещо, което семейство Хейли пази в тайна — усмихна се Филип и погледна към Оливър. Погледите им се срещнаха. — Ако и аз се съревновавах с тебе през целия си живот, може би нямаше да бъда много благоразположен към теб.
— Как съм могъл да не забележа това досега?
— На Бърт сигурно не му се иска да говори за това.
Мислите на Оливър препускаха бясно, сърцето му биеше лудо. Бърт беше там, на улицата, в нощта, когато Розалинд беше убита. Той първи изрази съжаление от случилото се и именно той се помъчи да го спре, за да не я види.
Бърт Хейли.
Мисълта за него започна да се върти в съзнанието му. Оливър започна да я премисля от всички страни. Все пак чувствата на гняв и разочарование, подклаждани още от детството, а после изострени от злополучните загуби на комар, едва ли можеха да доведат до убийство.
Оливър почувства, че е мълчал доста дълго и побърза да каже нещо.
— Благодаря ти, Филип. Ти ми помогна да разбера постъпките на Бърт напоследък.
Те яздеха мълчаливо. Въпреки че Оливър не беше човек, който вземаше прибързани решения, в тази пролетна утрин той твърдо реши, че Филип Блесингтън със сигурност не беше убиецът.
Но не можеше да каже същото и за Бърт.
Скъпи Оливър,
Вече не чувствам никакви болка и може би поради тази причина мога да ти пиша за това, което се случи. Знам, че вероятността да прочетеш това писмо е малка, по може би го правя повече заради себе си, отколкото заради теб. Ако прочетеш това писмо, ще разбереш защо нося траур за моя брат. Твърде късно е вече за това, но аз трябва да ти кажа. Оливър, че той не беше винаги такъв. Трябва да ти разкажа всичко от самото начало. Тогава може би душата ми ще намери покой.
Няма да те отегчавам с подробности за нашето детство. Баща ни беше чудовище, човек, обсебен от жестокост и грубост. Не зная какво му беше. Знам само, че след смъртта на майка ни той стана неудържим в яростта си.
Той изливаше целия си гняв върху мен и брат ми, но Даниел поемаше всичко върху себе си. Той ме защитаваше по свой начин и въпреки че се превърна по-късно в друго чудовище, аз не мога да отмина тези спомени. Една част от мен го обича все още.
Бяхме толкова слаби като деца, че приличахме на клечки. Срамът беше нашият ежедневен спътник наред със страха и ужаса. Аз се затворих в себе си и се отчуждих от света. Това беше всичко, което можех да направя, за да оцелея.
Но Даниел не можеше.
Двоумя се дали да пиша какво се случи по-нататък, но трябва. Оливър, ти не знаеш какви мисли могат да преминат през детската глава. Това, което Даниел чувстваше, че трябва да направи, предизвика стихиите върху нас, накара ни и двамата да полудеем, но лудостта на всеки беше различна.