Защото Даниел извърши най-големия грях, като уби баща ни една вечер. Споменът е още жив, като че ли това стана само преди часове, а не преди години. Той уби баща ни, за да ме спаси от неутолимата му ярост, но постъпката му ме съсипа.
О, Оливър, познавам го толкова добре, колкото познавам и себе си. Вече не беше същият Даниел. Вече не можеше да се върне назад.
Ние живеехме, скитайки из лондонските улици, докато накрая Даниел успя да ме настани да се грижа за една възрастна дама, която живееше с две други жени, нейни роднини. Той не искаше да ме вижда в компанията на мъже, може би защото помнеше баща ми.
Там прекарах няколко спокойни години, но страдах по свой начин. Опитах се да забравя, да се държа така, сякаш нищо не се бе случило, но кошмарите не ме напускаха. Виждах Даниел как удря по гърба баща ни, как дере лицето му, как взема ножа.
Не можех да избягам от кошмарите, които обсебваха съзнанието ми.
Не можех дори да плача. Не чувствах нищо. Исках само да видя отново брат си. Той ми липсваше ужасно много, въпреки това, което беше направил. Усещах как срамът и чувството за вина ме гризяха отвътре, защото знаех, че всичко това беше сторено заради мен.
Прекарах и следващите шест години на служба при тази жена. Моята господарка беше добра към мен. Дълбоко религиозна жена, тя ме учеше да чета Библията и да пиша. Въпреки че имаше дни, в които бях щастлива, аз непрекъснато живеех с чувство на очакване. Чаках, докато един ден Даниел наистина се върна.
Никога не се съмнявах, че той ще се върне за мен. Това, което не разбирах, беше как е натрупал такова състояние за толкова кратко време. И това, Оливър, е историята, която ти трябва да разбереш, защото съдбата на Даниел е неотклонно преплетена с твоята.
Изморих се вече. Перото натежа в ръката ми, защото не се чувствам добре. Ще ти пиша още много скоро, тъй като съм решила да свърша тази история веднъж завинаги.
Всеки ден се моля за теб, тъй като неговата омраза е толкова силна. Моля се за теб и за всички, които ти обичаш.
— Мамо! Зелената копринена рокля няма да ми отива!
— Не мога да намеря колана на розовата си бална рокля! Къде ли го е сложила Мери?
— Извика ли Вивиан? Тя трябва да ми направи прическата.
— Махай се от пътя ми, ти, малко космато животно!
Вивиан чу врявата, която вдигаха двете й доведени сестри, и ускори крачка.
Миранда и Дороти ставаха непоносими, когато от тях се изискваше да се покажат в най-благоприятна светлина. Тъй като майка им никога не беше доволна от каквото и да било, а през всичките тези години те бяха й подражавали, сега се бяха превърнали в две отвратителни копия на Хилда.
— А, ето я най-после! — извика Миранда, когато Вивиан влезе в стаята. — Ела тук и виж какво можеш да направиш с косата ми. Както е сресана сега, прави лицето ми да изглежда прекалено слабо.
— Виждала ли си колана на розовата ми рокля? — извика Дороти от леглото.
Закръглена до такава степен, че вече спокойно минаваше за охранена дебелана, тя се беше изтегнала на леглото. Цялото това занимание беше твърде изморително за нея.
— Момичета, момичета! — извика Хилда.
За нея беше истинско удоволствие да се натъкне на някого най-неочаквано. Да го смути.
— Тя е тук, Миранда, и ще среше косата ти по възможно най-добрия начин. Дороти, този твой колан е на пода пред леглото ти, там, където си го оставила. Мери може да го изглади отново. Но какво прави това псе в кревата ти?
Псето, за което ставаше дума, беше една единадесет месечна болонка.
Хилда беше поръчала да се нарисува портрет на дъщерите й и искаше непременно в картината да присъства и куче. Една нейна приятелка й беше дала кученцето и животното изглеждаше прелестно, отпуснало се в ръцете на Дороти. След като беше пораснало, без да получи абсолютно никаква топлина и обич, животното не представляваше за тях нищо друго, освен една неприятна досада.
— Ох, мамо, не можеш ли просто да ни отървеш от този малък звяр? Всичко, което може да прави, е да оставя кал и косми навсякъде из къщата!
— След като Мери и Вивиан имат грижата за поддържането на чистотата в къщата, не виждам какво те засяга това, Миранда? — усмихна се Хилда и изгледа многозначително Вивиан.
— Мога да го занеса в кухнята, а Сюзън ще го затвори в килера. Може да остане там, докато тръгнете за вечерята.
Вивиан направи предложението си, като се мъчеше да изглежда напълно равнодушна.
— Ох, мамо, позволи й да махне това противно малко куче! Това животно ме изнервя, като започне да души и да тича наоколо.
— Много великодушно предложение, Вивиан — каза замислено Хилда и Вивиан видя, че тя обмисляше нещо.