Хилда изпитваше голямо удоволствие да й причинява колкото се може повече неприятности, без значение малки или големи бяха те. Сега тя беше взела едно ръчно рисувано ветрило, което лежеше захвърлено върху едно от леглата, и удряше с него по китката си.
— Тогава вземи животното. Занеси го в кухнята. Но искам да се върнеш бързо, защото трябва да се заемеш с прическите на дъщерите ми.
— Да, госпожо — промърмори Вивиан.
Вивиан клекна на пода и хвана кученцето, което се криеше под леглото.
— Ела… — каза тя и погледна към доведените си сестри — Как се казва?
— Как й викаш? Има ли име? — попита Дороти сестра си.
— Няма име!
— Ела тук, кученце — извика Вивиан и когато изплашеното животно се мушна още по-навътре под леглото, тя започна да пълзи към него.
Малкото кученце не можеше да се съпротивлява повече, тъй като беше притиснато в ъгъла. Вивиан успя да го измъкне изпод леглото. Държейки кученцето в ръце, тя се изправи и тръгна към вратата.
Дейвид стоеше близо до огъня и привършваше вечерята си, когато тя се втурна в кухнята.
— Занеси това кученце на Оливър колкото се може по-бързо. Ако него го няма вкъщи, дай го на Хенри. Помоли ги да се грижат за него, докато измисля какво да го правя.
— Откраднала си кучето им? — отбеляза Сюзън, докато прибираше масата. — Те дори няма да забележат, че малкото бедно създание си е отишло.
— Трябва да се кача горе, за да ги среша. Махнете кучето от тази къща възможно най-бързо.
Тя го подаде на Дейвид и той разроши нежно козината му. Животното беше изпитвало дълго време нужда от обич и Вивиан видя как малкото му розово езиче близна пръстите на Дейвид.
— Бързо го махни оттук — пошепна Вивиан и се втурна нагоре по стълбите.
Както обикновено Миранда беше досадно придирчива относно прическата си и дори Хилда й направи забележка, че ще закъснеят, ако продължава да капризничи.
Вивиан притежаваше талант в правенето на прически и въпреки че би искала да направи смешни прически на доведените си сестри, които повече биха съответствали на външния им вид, тя вложи цялото майсторство, на което беше способна, за да изглеждат добре.
Това, което мразеше най-много, беше да сресва косата на Хилда. Тя носеше постоянно перука, тъй като косата й беше рядка и прекалено мека. Гордееше се много с перуката си, пудреше я постоянно и все добавяше по някоя изкуствена букла тук-там.
Беше благодарна, че днес Мери щеше да среше косата на Хилда, тъй като Вивиан трябваше да се занимае с хленчещата Миранда.
Най-после трите жени заслизаха по стълбите. Хилда беше облечена в жълта копринена рокля с красива бродирана фуста, Миранда носеше синя рокля, а Дороти бе облякла бледорозова рокля с широк колан.
Веднага щом вратата хлопна зад тях, Вивиан се втурна към кухнята. Сюзън вдигна въпросително глава.
— Излязоха ли?
— Току-що.
— Изчакай, докато каретата замине.
Двете жени изтичаха до задния вход и се скриха зад храстите. Останаха там, загледани след каретата, докато накрая тя се изгуби от погледите им, проправяйки си път през навалицата.
— Дейвид се върна вече. Оставил е кученцето — каза Сюзън, като потрепери леко, и последва Вивиан към кухнята. — Побъркала ли си се? Да го изпратиш навън с такава поръчка, след като той трябва да те придружи до кръстницата ти?
— Не можех да търпя нито минута повече да гледам как малтретират кучето — каза Вивиан, а на лицето й се появи победоносна усмивка. — Ще им кажа, че просто съм оставила вратата на градината отворена, когато съм отивала към кухнята, и малкото животинче е избягало.
— Хубава история си измислила.
— Готово. Върнах се — съобщи Дейвид, влизайки в кухнята. — Готов съм и с каретата.
— Ще дойдеш ли с мен? — обърна се Вивиан към Сюзън.
— Мислиш ли, че ще пропусна едно такова нещо? Вече заръчах на Мери какво да каже, в случай че стане нещо нередно. Помолих я да каже, че братовчедка ми се е разболяла, и съм отишла да й занеса сироп от билки.
Оливър седеше в една от спалните в задното крило, потънал в дълбок размисъл.
Картата на Лондон покриваше цялата стена зад него. Беше направил списък на всички подозрителни хора и събития, свързани с двете убийства.
Беше отбелязал мястото на извършването на убийствата и сега стоеше, поставил ръце зад главата си, и разглеждаше картата.
— Супата ви, сър.
— Какво?
Не беше забелязал кога Хенри е влязъл и е оставил подноса с храна на бюрото пред него. Сега камериерът повдигаше капака на купата с бульон, над който се извиваше пара.
— Трябва да хапнете нещо, преди да излезете тази вечер, Ваша светлост.
— Разбира се.