Тъй като никога не се бе виждала в такава премяна, Вивиан продължаваше да стои и да се взира в огледалото. Копринените й поли шумоляха, златните й пантофки блестяха и накрая тя наистина повярва, че въпреки всичко щеше да присъства на бала.
— Трябва да си тръгнеш преди полунощ, преди мащехата ти да се е прибрала — посъветва я кръстницата й, като обгърна раменете й с пелерината си.
— Дейвид ще я заведе там и ще я чака в каретата, за да я върне вкъщи — напомни Сюзън.
Очите на Розамънд се напълниха със сълзи, когато погледна към кръщелницата си, а Вивиан протегна нерешително ръка и докосна ръката на кръстницата си.
— Нямам думи, с които да ви благодаря…
— Няма нищо, детето ми.
Вивиан видя как кръстницата й преглътна от вълнение и избърса уморените си очи с носната си кърпа.
— Всичко това ти се полага по рождение. Ти не си създадена да носиш парцали и да търкаш пода.
Вивиан се усмихна и целуна нежно набръчканата буза на кръстницата си. Колко умна беше Сюзън, когато й говореше да прояви снизходителност и прошка. Дори Вивиан да не намереше следите на убиеца тази вечер, нещо в нея вече се беше променило, щом се видя облечена в тези дрехи.
— Надявам се, че ще направя така, че да се гордеете с мен — пошепна тя на роднината си.
— О, скъпа моя, ти вече го направи.
Лакеят на Джени помогна на Вивиан да се качи в каретата, а след това и Дейвид се качи при нея.
— Чакай ме тук, мамо. Не искам да се прибираш пеша.
— Няма да мръдна оттук, докато не дойдеш да ме вземеш — отговори Сюзън и улови погледа на приятелката си. Сюзън леко дръпна ухото си и Вивиан се усмихна. Двете бяха усвоили някои скрити жестове и този, който Сюзън току-що бе направила, означаваше късмет, Бог да те пази и много обич.
Вивиан помаха с ръка на двете жени. После и тя докосна ухото си, като погледна към Сюзън.
— Пази се, скъпа моя — извика по-възрастната жена и Вивиан разбра какво имаше тя предвид. Всички съзнаваха опасността, на която тя се излагаше, но единствено Сюзън знаеше истинската причина, поради която Вивиан трябваше да отиде на бала тази вечер.
— И да запомниш всичко, за да ни го разкажеш после — извика Розамънд.
После Сюзън хвана ръката й и те се прибраха в къщата. Вивиан се зарадва, че двете жени щяха да си правят компания тази вечер.
Кочияшът пое юздите, каретата изскърца, колелата се завъртяха и Вивиан потегли към първия си бал с маски.
Оливър пристигна побеснял в дома на мадам Авайс. Не разговаряше с никого, само обикаляше из стаите и се взираше във всяка жена, която му приличаше на Вивиан.
Щеше да я познае. Беше сигурен в това. Нямаше начин да се скрие тази разкошна коса или грациозния начин, по който се движеше. Щеше да я открие и когато това станеше, щеше да й даде да разбере какво мисли за упоритите, своенравни жени, които не спазваха дадената дума.
Тя беше толкова развълнувана, че мислеше, че ще се разболее.
Вивиан си спомни думите на Сюзън, когато каретата се понесе с тропот по калдъръмените улици. Нямаше какво толкова да помни.
Свалянето на маските ще стане късно вечерта, преди вечеря. Дотогава тя трябва да играе ролята, която си е избрала и която изразява костюмът й.
Откакто се помнеше, играеше ролята на проста слугиня. Сега мисълта да играе ролята на богиня беше много по-възхитителна.
Бяха изминали почти една миля, когато Дейвид потропа рязко по тавана на каретата с юмрука си. Кочияшът намали хода на конете и след малко каретата спря.
Вивиан подаде поканата си на Дейвид и се заслуша, докато той говореше с кочияша. Дейвид трябваше да я придружи до дома на мадам Авайс, за да не би на кочияша да му хрумнеше да я заведе някъде другаде, както и да са сигурни, че после щеше да я върне вкъщи здрава и читава. Кочияшът никога не би напълнил заповедите на една жена, но Дейвид можеше да влезе под кожата на всеки.
Той се качи на стъпалото на каретата, когато тя започна да се движи леко, усмихна се и кимна с глава:
— Ти постигна своето, Вивиан и вече можеш да се срещнеш с твоя Оливър — разсмя се той и я щипна по брадичката. — В каква прекрасна дама се превърна само! А сега, момичето ми, сложи си маската, преди да си забравила!
Вивиан си сложи маската, изработена от кремава коприна и украсена с лъскави стъклени мъниста. Докато я стягаше, тя си мислеше колко е забавно да се превърнеш за една вечер в някой друг.
Тя влезе в голямата къща без абсолютно никаква представа за това, което я очаква, и откри, че всички нейни мечти бяха възкръснали.
Стотици свещи превръщаха нощта в ден. Тяхната блестяща светлина се отразяваше в огромни огледала, които опасваха стените. Когато пристъпи в просторната бална зала, тълпата от костюмирани хора я зашемети.
Един мъж, облечен в страшен костюм на индианец от Колониите, я посрещна на вратата. Лицето му беше изрисувано с боя, а в дългата му черна коса бяха мушнати лъскави пера. Той настоя да види поканата й. Тя му я подаде, а после едва не се препъна, когато един нисък пъргав коминочистач профуча покрай нея, покрит със сажди, опитвайки се да мине през вратата.
Индианецът го хвана за врата и го избута надолу по стълбите.
— Ей, ти, махай се оттук! Само благородници имат покани за този маскарад! Махай се, преди да съм те скалпирал!
Когато влезе в основното помещение, в което се провеждаше забавата, тя се зачуди каква ли информация би могла да открие, за да я предаде на Оливър. Тъй като нямаше много място, за да се движи, тя се зае да оглежда присъствуващите.
Стресна се, когато чу една очарователна овчарка да говори куп мръсотии. Нейната партньорка, една бременна монахиня, се заливаше от смях.
Трудно можеше да види всичко през „очите“ на маската си, но въпреки това беше напълно очарована. Като повдигна полите си, Вивиан се отправи към средата на огромната бална зала.
Млекарка целуваше един арабски султан, две момичета, маскирани в костюм с портокалов цвят, избухнаха в смях, когато испанският кабалеро им пошепна нещо. Светлината на свещите беше ослепителна и Вивиан имаше чувството, че е захвърлена сред многоцветна буря.
Шумът беше оглушителен, но тя не можеше да различи нито един познат глас. Всички бяха положили огромни усилия да бъдат маскирани възможно най-пълно, като освен това изкусно преправяха и гласовете си Като се прибавеха и многото крясъци, дюдюкания, подсвирквания и писъци, какофонията ставаше пълна.
Вивиан реши да гледа, да слуша и да се учи — така както й беше поръчала кръстницата й. Разговорите, които се водеха около нея, бяха много поучителни.
— Познавам ви.
— Познавате ме? Не, не се познаваме, сигурна съм в това.
— Да, но аз ви познавам и ще се радвам да се опознаем по-добре взаимно.
След малко тя разбра, че не можеше просто така да стои и да гледа, тъй като това щеше да направи впечатление. Спомняйки си какво й беше казала кръстницата и относно символиката на костюма й, Вивиан взе няколко стръка цветя от кошницата и ги хвърли към един възрастен мъж, облечен като чучулигар.
— Но това е Аврора, Кралицата на зората! — извика той с висок, писклив глас. Като извади ръце от гънките на тъмносинята си роба и ги вдигна към свещите, които грееха на двата огромни полилея, той каза: — И ти властваш тук, защото доколкото виждат очите ми, тук е светло като при изгрев слънце!
Тя не можа да прикрие усмивката, която грейна на лицето й. От толкова много време не беше имала никакво развлечение, като се изключат малките закачки, които двете със Сюзън измисляха, за да се повеселят и посмеят. Без значение какво щеше да се случи тази вечер, тя искаше да я запомни и да я изживее.
Чувстваше се свободна и волна като вятъра, лека като венчелистчетата на цветята, които лежаха в кошницата й. Тази нощ беше нощ на вълшебства, нощ на веселие и красота. Но твърде скоро часовникът щеше да удари полунощ и тя трябваше да се върне към обикновения живот.
— Дай ми едно от прекрасните си цветя, скъпа богиньо, и целуни стария мъж, който е виждал и по-добри времена.
Тя избра една бяла роза от кошницата си и му я подаде, но когато понечи да го целуне по бузата, той внезапно се наведе и се извърна, така че вместо да целуне бузата му, тя целуна устните му.
Това беше една бегла целувка и Вивиан не можеше да се сърди на този дяволит мъж, чиито сини очи блещукаха игриво зад маската. Зад нея избухна смях, придружен от няколко неприлични подмятания относно това, което възрастният мъж действително искаше.
Обзе я чувство на радост заедно с новооткритото усещане за власт и сила. Всичко щеше да бъде наред. Тя щеше да се забавлява на маскарада, като в същото време щеше да търси Оливър и да види дали би могла да открие някаква следа от убиеца.