Стотици свещи превръщаха нощта в ден. Тяхната блестяща светлина се отразяваше в огромни огледала, които опасваха стените. Когато пристъпи в просторната бална зала, тълпата от костюмирани хора я зашемети.
Един мъж, облечен в страшен костюм на индианец от Колониите, я посрещна на вратата. Лицето му беше изрисувано с боя, а в дългата му черна коса бяха мушнати лъскави пера. Той настоя да види поканата й. Тя му я подаде, а после едва не се препъна, когато един нисък пъргав коминочистач профуча покрай нея, покрит със сажди, опитвайки се да мине през вратата.
Индианецът го хвана за врата и го избута надолу по стълбите.
— Ей, ти, махай се оттук! Само благородници имат покани за този маскарад! Махай се, преди да съм те скалпирал!
Когато влезе в основното помещение, в което се провеждаше забавата, тя се зачуди каква ли информация би могла да открие, за да я предаде на Оливър. Тъй като нямаше много място, за да се движи, тя се зае да оглежда присъствуващите.
Стресна се, когато чу една очарователна овчарка да говори куп мръсотии. Нейната партньорка, една бременна монахиня, се заливаше от смях.
Трудно можеше да види всичко през „очите“ на маската си, но въпреки това беше напълно очарована. Като повдигна полите си, Вивиан се отправи към средата на огромната бална зала.
Млекарка целуваше един арабски султан, две момичета, маскирани в костюм с портокалов цвят, избухнаха в смях, когато испанският кабалеро им пошепна нещо. Светлината на свещите беше ослепителна и Вивиан имаше чувството, че е захвърлена сред многоцветна буря.
Шумът беше оглушителен, но тя не можеше да различи нито един познат глас. Всички бяха положили огромни усилия да бъдат маскирани възможно най-пълно, като освен това изкусно преправяха и гласовете си Като се прибавеха и многото крясъци, дюдюкания, подсвирквания и писъци, какофонията ставаше пълна.
Вивиан реши да гледа, да слуша и да се учи — така както й беше поръчала кръстницата й. Разговорите, които се водеха около нея, бяха много поучителни.
— Познавам ви.
— Познавате ме? Не, не се познаваме, сигурна съм в това.
— Да, но аз ви познавам и ще се радвам да се опознаем по-добре взаимно.
След малко тя разбра, че не можеше просто така да стои и да гледа, тъй като това щеше да направи впечатление. Спомняйки си какво й беше казала кръстницата и относно символиката на костюма й, Вивиан взе няколко стръка цветя от кошницата и ги хвърли към един възрастен мъж, облечен като чучулигар.
— Но това е Аврора, Кралицата на зората! — извика той с висок, писклив глас. Като извади ръце от гънките на тъмносинята си роба и ги вдигна към свещите, които грееха на двата огромни полилея, той каза: — И ти властваш тук, защото доколкото виждат очите ми, тук е светло като при изгрев слънце!
Тя не можа да прикрие усмивката, която грейна на лицето й. От толкова много време не беше имала никакво развлечение, като се изключат малките закачки, които двете със Сюзън измисляха, за да се повеселят и посмеят. Без значение какво щеше да се случи тази вечер, тя искаше да я запомни и да я изживее.
Чувстваше се свободна и волна като вятъра, лека като венчелистчетата на цветята, които лежаха в кошницата й. Тази нощ беше нощ на вълшебства, нощ на веселие и красота. Но твърде скоро часовникът щеше да удари полунощ и тя трябваше да се върне към обикновения живот.
— Дай ми едно от прекрасните си цветя, скъпа богиньо, и целуни стария мъж, който е виждал и по-добри времена.
Тя избра една бяла роза от кошницата си и му я подаде, но когато понечи да го целуне по бузата, той внезапно се наведе и се извърна, така че вместо да целуне бузата му, тя целуна устните му.
Това беше една бегла целувка и Вивиан не можеше да се сърди на този дяволит мъж, чиито сини очи блещукаха игриво зад маската. Зад нея избухна смях, придружен от няколко неприлични подмятания относно това, което възрастният мъж действително искаше.
Обзе я чувство на радост заедно с новооткритото усещане за власт и сила. Всичко щеше да бъде наред. Тя щеше да се забавлява на маскарада, като в същото време щеше да търси Оливър и да види дали би могла да открие някаква следа от убиеца.
Оливър я позна още в мига, в който тя влезе в балната зала.
Навалицата от хора му пречеше да стигне по-бързо до нея. Той си преправяше път през тълпата със спокойна непоколебимост, без да обръща каквото и да е внимание на безбройните жени, които дърпаха ръкавите на пиратската му риза и се стремяха да спечелят неговото внимание.
Аврора би могла да бъде вестителка на зората, но тази претенциозна богиня нямаше ни най-малка представа, че също като Прометей си играеше с огъня.