Обикновено лицето на мащехата и беше старателно гримирано, с много пудра и руж. Тази вечер козметичните средства бяха изтрити и Вивиан можеше да види съвсем ясно белезите от дребна шарка по бузите и брадичката й. В стаята гореше само една свещ, поставена до леглото на Хилда. Вивиан отстъпи назад, за да излезе от малкия кръг светлина.
— Благодаря ти, дете. Ти си много ценна за мен. Не съм срещала някой, който да има твоите познания за билките — изкашля се тя в дантелената си носна кърпа — Майка ти те е научила добре.
Тази жена нещо не беше в ред, за да й прави такива комплименти. Когато Хилда беше склонна да разговаря с нея, то думите й изразяваха или грозен сарказъм, или критика. Но най-често тя обичаше да й напомня за нейното място в живота и за това колко ниско е паднала.
Сега нещо не беше наред.
— Тя липсва ли ти? — попита ненадейно Хилда, а гласът й беше тих и изплашен, като на дете.
Въпросът й беше цяла мерзост. Вивиан нямаше желание да обсъжда най-личните си чувства е тази жена. Тя би предпочела да отвори прозореца и да скочи през него, отколкото да разговаря с Хилда за това.
Хилда не само че беше болна, тя беше и много пияна.
Вивиан се чудеше какво ли се е случило на вечерята тази нощ. Мащехата й сърбаше горещия чай със затворени очи.
— Какво ли се е променило в теб? Чудя се — промърмори Хилда.
Вивиан не отговори, надявайки се, че мащехата й няма да си спомня нищо от този разговор на сутринта, въпреки че големите прозорци бяха затворени и в стаята не можеше да влезе студеният нощен въздух, пламъкът на свещта трептеше лудо, като че ли беше жив.
— Станала си някак си по-различна, но в какво е промяната? — шепнеше Хилда.
Вивиан преглътна с мъка, опитвайки се гласът й да не потрепери.
— Нищо не се променило, уверявам ви.
Тя не смееше да помоли за разрешение да се оттегли.
— Нещо в теб…
Хилда се прозя, като не си направи труда да покрие устата си с ръка, и Вивиан видя, че някои от зъбите й бяха сериозно заболели.
— Мисис, ще имате ли нужда от още нещо тази вечер?
— Върви — махна изморено с ръка Хилда. — Хайде, махай се!
Докато Вивиан вървеше към вратата, чу как Хилда шепнеше:
— Защото не мога да понасям вида ти…
— Болна е — каза Вивиан, когато се върна в кухнята.
— Пияна, искаш да кажеш.
— Не. Нещо не е наред.
Сюзън, която почистваше голямата дъбова маса, спря заниманието си. Болестите никога не бяха нещо безобидно. Например треските или шарките можеха да опустошат едно домакинство и да причинят сериозни последици на неговите обитатели.
— Какво видя?
— Много е бледа и кашля…
— Дълбока, гърлена кашлица?
— Не, сякаш нещо дразни гърлото й. Но когато говори, думите й са безсмислени.
— Треска, вероятно — размишляваше Сюзън. — Как ти се стори, дали има температура?
— Не можах да се престраша да я пипна.
Сюзън погледна към стълбите. Вивиан знаеше, че приятелката й никога не би ги изкачила, освен ако не беше абсолютно наложително. Но въпреки че ненавиждаше Хилда, тя наистина не желаеше смъртта й.
— Ще събудя Мери и ще я изпратя горе.
— Ще сложа още вода да се стопли на огъня — отговори Вивиан, разбирайки, че им предстои една дълга и безсънна нощ.
— Събери ми лопен и дюлево семе и ще видя какво мога да направя за тази кашлица.
Оливър се прибра в добро настроение. Беше съблякъл черното се наметало, когато Джона и Джокаста дотичаха да го посрещнат.
Големите кучета с тъпи черни муцуни скочиха и опряха масивните си лапи върху гърдите му. Оливър се засмя, после ги погали по главите, а те започнаха да лаят.
— Добре дошли. Ваша светлост.
Хенри стоеше до вратата и Оливър разбра от погледа, който му отправи камериерът му, че той вече е преценил в какво настроение се завръща господарят му.
— Благодаря, Хенри. Прекарах чудесно, но мисля, че трябва да си легна, тъй като утре ще яздя и ще трябва да ставам рано.
— Бих ви посъветвал да вземете и тези двете, за да потичат малко.
— Обикновено не са в състояние…
В това време един малък черно-бял вързоп от косми се показа зад ъгъла и се спря. Когато го забеляза, болонката понечи да се върне назад, но Хенри коленичи бързо и я спря.
— Хенри?
— Вижте, сър — почна камериерът му, като подбираше внимателно думите си, — онова момче, което доведе преди известно време конете, дойде, след като вие излязохте, и каза, че вашата лейди моли да приберете животинката — завърши Хенри, като придържаше кученцето в ръце.
Малкото кученце се извиваше в ръцете на възрастния човек и се опитваше да близне набръчканото му лице с розовото си езиче.