Тази част от градината, която беше засадена с билки и подправки, беше най-интересна. Той коленичи, за да разгледа растенията, които не му бяха познати. Беше ясно, че този, който бе планирал и замислил тази градина и който я поддържаше сега, си вършеше добре работата.
Беше тъмно, тъй като по небето се носеха малки сребристи облачета, които криеха луната. Листата на дърветата шумоляха, раздвижвани от лекия нощен ветрец, а върховете на няколкото плодни дървета се олюляваха, облени от лунна светлина. Оливър въздъхна дълбоко — чувстваше се сякаш у дома си.
Очите му бързо свикнаха с тъмнината и той продължи да разглежда градината. На едно място тя ставаше по-широка и той долови уханието на тъмните рози, кремове и ароматни карамфили.
Очарователно. Думата изплува неочаквано в съзнанието му. Но не можеше да повярва, че Хилда е способна да свърши подобна работа. Не, тя не би могла да има заслуга за тази красота тук.
На кого тогава принадлежеше градината?
Нощният ветрец подухна отново и разсея облаците, които покриваха луната. Сега градината изглеждаше като посребрен рай.
Оливър се спря пред една особено красива роза. Заинтригуван, той коленичи и вдъхна от нейния аромат. Несъзнателно той протегна ръка към стеблото й. Преди да успее да я откъсне, един остър бодил се заби в палеца му и той отстъпи крачка назад.
В същия миг внезапно усети, че не е сам в градината. Вдигна очи и я видя.
— Заболя ли ви?
Тя вървеше бързо към него по осветената пътека. В мига, в който я видя, сърцето му започна да бие силно. Златисто-червена, великолепна, разпусната коса с цвета на пламък, падаше свободно до кръста й. Тя повдигна малката си ръка и отметна няколко кичура, паднали върху лицето й, с такова поразяващо прелестно движение, че го заболя, докато я гледаше.
— Аз ги засадих. Те са много красиви, но бодлите им могат да бъдат опасни.
Нейното докосване. Нейното благоухание. Тембърът на нейния глас. Не можеше да престане да гледа лицето й, когато тя се наведе, за да прегледа пръста му. Чудеше се коя беше тя, какво правеше в градината? Как можеше една такава прелест да остане скрита от него?
В следващия миг го проряза мисълта, че може би вече е обещана на някого или пък е омъжена. Ревността, която го завладя, беше още един шок за него.
— Ще донеса един мехлем… — каза тя и се отдръпна от него. Оливър разбра, че не иска да я пусне да си отиде.
— Недейте.
Тя спря, после бавно се обърна към него. Клоните на дървото засенчваха лицето й. Той се усмихна, опитвайки се да не я изплаши.
— Елате тук.
ГЛАВА 2
Тя пристъпи предпазливо напред, като го разглеждаше с любопитство. Лунната светлина едва я огряваше. Когато погледна лицето й, почувства се така, сякаш самият той го беше нарисувал. Пълни, чувствени устни, решителна брадичка. Идеално оформени скули, малък прав нос. Очи, които гледаха интелигентно и грееха със зелен блясък. Погледът й беше насочен право в него без какъвто и да е страх.
— Сър, ако сте тук заради конете, сигурно е, че няма да можете да се справите с тях, ако ви боли пръста. А като ви намажа с мехлема, палецът ще ви мине.
Той внимаваше лицето му да не издаде чувствата му. Коне? За какво говореше тя? Тогава проумя как трябва да е изглеждал с коса, разрошена от вятъра, без сако, с риза, измъкната от панталоните.
Тя го беше взела за коняр. Тази мисъл го очарова.
Като пристъпи напред и взе ръката й, той я придърпа внимателно към осветената от луната пътека.
— Останете. Само за миг.
Той разбра мигновено, че женският й инстинкт й подсказа какво беше намислил. Погледът й бързо се издигна към устните му, а после към очите му. Тя внимателно отстъпи назад.
— Няма да ви причиня болка — каза той с нисък глас. Тя не помръдна. Ръката й беше в неговата. Гледаше го втренчено.
— Вашето име? — попита я нежно той.
— Вивиан. Просто Вивиан.
— Тук ли работите?
Тя се подвоуми, но после каза:
— Да.
— Оливър Грей — представи се той. После поднесе ръката й към устните си и я целуна.
Тя отдръпна ръката си и Оливър веднага разбра, че момичето възприе целувката като подигравка. Когато Вивиан се извъртя и понечи да побегне, той я хвана през кръста и я притегли към себе си. Тя се бореше, без да издаде звук, а той търсеше начин да я успокои.
— Ще ви позволя да си отидете — пошепна той до ухото й, — но вие не трябва да бягате от мен. Разбрахте ли?
Тя се поколеба за миг, после кимна с глава. Той бавно и с нежелание я спусна на земята. Беше я почувствал като перце в ръцете си, крехка и лека. Но усещаше, че тя все още се бои от него.