— Защо искате да избягате?
Дишането й бе учестено. Разбърканата й коса падаше върху раменете й и тя отново я отметна назад. Една внезапна мисъл проблесна в съзнанието му — би желал да й купи панделки и украшения за косите й. Би му доставило удоволствие да ги види втъкнати в разкошните и къдри.
Тя все още стоеше като втрещена. Това ясно личеше от порозовелите й бузи и от напрегнатата стойка на тялото и.
— Не… не се шегувайте с мен — пошепна тя. — Моля ви.
Той не можеше да повярва на ушите си.
— Това ли мислите, че правя?
— А не е ли така?
— Не.
Чак тогава Оливър усети гордостта, която това момиче притежава, и мълчаливо се закле никога да не й дава повод да смята, че я приема за по-нисша от себе си.
Вивиан остана притихнала за миг и той се запита за какво ли си мисли тя. Оливър бе обзет от някакво мистериозно чувство. Искаше му се да проникне до съзнанието й, за да узнае какво мисли тя за него.
Внезапно му хрумна, че именно това бе любовната болка, която човек може да изпита, когато е безумно влюбен в някого.
Ще я накарам да ме обикне.
Веднага щом тази мисъл изплува в съзнанието му, той я отхвърли. Нали беше видял очите й, гордо повдигнатата й брадичка и стойката на тялото й.
Тази жена не можеше да бъде принудена да обича насила някого, ако самата тя не го пожелаеше.
Реши да започне отново.
— Може би чакате коняря?
Тя го погледна втренчено и на свой ред го попита:
— Не сте тук заради конете, нали?
— Не.
— Тогава защо сте тук?
Той не се подвоуми нито за миг.
— Заради вас.
Тя го гледа една дълга минута и после попита тихо:
— Не си правите шега с мен, нали?
Той поклати отрицателно глава.
— Как се озовахте тук?
Оливър кимна с глава по посока на къщата. Вивиан направи една крачка назад и той отново хвана ръката й.
— Вие познавате мисис Ленър?
— Просто приех една покана. С неохота.
Тя се усмихна.
— Нямате вид на човек, който прави това, което не му се иска.
— Обикновено не съм такъв човек.
— Семейството ви ли настояваше за това?
Той се усмихна, предугаждайки реакцията й.
— Моят камериер.
Вивиан беше изумена.
— А често ли правите това, което ви предлага вашият камериер?
— Винаги! Той е много мъдър човек.
Оливър почувства как тя се отпусна. Усмивка изви устните й и той долови закачливи пламъчета в очите й.
— А забавлявахте ли се добре на вечерята, преди да се вмъкнете в моята градина?
— Вашата градина?
Той усети как тя съжали, че се беше изпуснала, но отговорът й дойде бързо:
— Аз съм единствената тук, която обичам тази работа, и понякога забравям положението си в домакинството и смятам градината за моя.
— Мога да ви разбера. Наистина трябва да се гордеете с работата си.
За миг настъпи мълчание и Оливър побърза да го наруши.
— Има ли някъде място, където можем да седнем и да разговаряме? Някъде по-далеч от къщата. Няма да ми е приятно, ако някоя от дамите изпрати цял отряд да ме търси. Дано да си помислят, че съм си тръгнал.
Вивиан хапеше устни и той разбра, че тя едва сдържа смеха си.
Изненада го желанието му да чуе смеха й, да я направи щастлива.
— Оттук — обърна се тя и тръгна пред него. Докато тя го водеше навътре в градината, той не обръщаше внимание накъде върви, просто се наслаждаваше на гледката на стройните й бедра, които се полюляваха леко под полата й.
Когато излязоха на едно открито място, тя му показа малка каменна пейка. Изглежда се намираха в сърцето на градината, сред буйните разцъфнали цветове на безброй цветя. Ароматите им се смесваха, ухаеше на цветя и подправки.
Вивиан внимателно прибра полите си и седна. Той седна до нея на пейката, като се стараеше да остави известно разстояние между тях, както изискваше благоприличието.
— Бих искал да видя цялата тази прелест на дневна светлина.
— Това е любимото ми място.
— Хилда и дъщерите й идват ли често тук?
— Не. Мисля, че те едва ли знаят за това място.
— И аз бих го запазил само за себе си, ако бях на ваше място.
Тя въздъхна.
— Те се сещат за градината само когато ми наредят да подменя букетите с цветя във вазите.
Той оцени риска, който тя пое, изказвайки мнението си за своите господари.
Двамата замълчаха. След това Вивиан каза:
— А как вие прекарвате времето си, Оливър?
— Преди да ви срещна, просто го пилеех.
Той видя руменината, която заля бузите й. Стараеше се да не я докосва, въпреки че му се искаше точно обратното.
— Моля ви, сър, не казвайте това, което не възнамерявате. Не си играйте с моето сърце. То е единственото нещо, което мога да дам.