Скоро стрелбата към Спър и Хънт престана, но те не спряха да стрелят по десетината ездачи, които бързо се измъкваха от обсега на карабините им.
Спър и Ед стигнаха края на малкото възвишение, което индианците бяха използвали като прикритие, а сега като място, от което ги обстрелваха.
— Нямат коне, затова не могат да се придвижват бързо — каза Спър.
Един куршум бръмна покрай Спър и той веднага се залепи за коня. Същото направи и Ед Хънт.
— Отиваме горе на хълма — каза Спър. — Мисля, че там има двама, защото долових звука само от две различни карабини. Хайде да се изкачим бавно и да се справим с тях.
Те започнаха да се изкачват по хълма, по който тук-там се забелязваха оскъдни растения, предимно пелин, някои храсти и многобройни камъни, които покриваха по-голямата част от билото.
Бяха минали половината път, когато Спър забеляза някакво движение. Един индианец се изправи и притича от един голям камък до друг. Спър спря, притаи се, нагласи карабината си на удобна позиция, насочена към скалата, зад която се бе скрил индианецът, и зачака. В същата посока имаше още два такива камъка на около двайсет фута.
Спър продължи да изчаква. Ед го видя и също се притаи. Спър потри очи, примигна веднъж, след това вдигна вежди в стремежа си да държи очите си отворени. Какво смяташе да прави онзи проклет индианец? Да не би да е решил да умре там? „Търпение. Изчакай го!“
Малко след това с бързо движение индианецът се хвърли към другия камък. Спър го проследи за момент, насочи карабината си и стреля. Куршумът, 52-калибър, улучи команча право в сърцето и той се просна мъртъв на земята между двата камъка.
Отляво дочу ужасен вой, след това се разнесоха три бързи изстрела към камъка, където се бе притаил Спър, тъй като пушекът от неговия изстрел бе издал местонахождението му.
Спър и Ед изчакаха един момент, след това и двамата притичаха към следващия камък. Никой не стреля по тях този път. Изчакаха още една минута, за да си поемат дъх, след това се втурнаха още веднъж към следващото прикритие, като почти стигнаха върха. Дочуха един изстрел, но той дойде някъде отдалеч, от другата страна на склона, и не можа да улучи никого от тях.
— Другият бяга! — извика Спър.
Втурнаха се към върха на хълма, до който им оставаха още десет ярда, а далеч пред тях, спускайки се надолу по северния склон, тичаше един команч. Той се обърна само веднъж, размаха заплашително карабината си към тях и продължи да тича.
Спър и Ед го оставиха да избяга. Върнаха се при конете си и продължиха да яздят към откритата равнина, която някога е била дъно на езеро, за да намерят останалите. Когато Спър и Ед се присъединиха към другите, всички бяха извън обсега на пушките на команчите.
Ед разказа на хората за кратката битка и всички се отправиха на юг, като леко завиха на запад, за да наваксат отклонението, което бяха направили.
Сенатор Уолингтън изостана малко зад другите и Спър намали хода на коня си, за да се изравни с него.
— Наистина ли уби онзи команч? — попита сенаторът.
— Страхувам се, че е така. Когато някой се опитва да ме убие, има вероятност самият той да бъде убит. Моят изстрел се оказа по-точен.
— Ед Хънт не ми каза същото. Изглежда си планирал всичко дяволски добре и когато индианецът се е раздвижил, ти си го застрелял.
— Случва се. Как намирате Пени? Променила ли се е много?
— Не мога да кажа точно. Бих казал, че сега е по-уверена, по-силна от времето, когато беше вкъщи, във Вашингтон. Разбира се, ситуацията, в която попадна тук, е съвсем различна. Казваш, че онзи индианец сигурно е живял с нея като със съпруга. Е, сега тя изглежда по-зряла. По дяволите, Пени е едва на осемнайсет години, а трябваше да мине през всичко това.
— Единственото, което мога да кажа, е, че тя го е понесла леко — каза Спър. — Имаш късмет. Такова отвличане и изнасилване почти би убило някои жени.
— Предполагам, че на това се дължи промяната в нея. Тя наистина изглежда пораснала, по-опитна, като че ли с повече познания за живота. Дяволите да го вземат, бих искал майка й да е жива, за да поговори с нея за това.
По-късно същия ден Пени се приближи до Спър, който, както винаги, яздеше начело.
— Искам отново да ти благодаря, Спър Маккой. Видях те, че разговаряш с татко. Той знае ли за мен и Уонтъби?
— За това, че те е изнасилил?
— Да. Той ме облада осем или десет път, не съм сигурна.
— Да, баща ти знае и се тревожи за теб.
— Ще го уверя, че съм добре. Не е чак толкова лошо, когато един мъж прониква в тялото ми. Доста съм мислила за това преди, сега вече знам как се прави любов, така че това е нещо, за което няма да се чудя както повечето млади момичета. Фланруу, втората жена на Уонтъби, която е бременна, се отнасяше с мен като със сестра. Тя ми помагаше, даде ми тази рокля. Благодарение на нея можах да понеса всичко.