— По работа ли си в града?
— Да. По случая със сенаторската дъщеря.
— О, да, какъв срам! Ела в офиса ми и ме изслушай.
Спър заобиколи тезгяха и седна на един стол непосредствено до бюрото на възрастния човек. Шерифът вдигна поглед и премигна бързо няколко пъти в опит да овладее чувствата си.
— Пени е само на осемнайсет години, истинска красавица. Не прекарва много време в ранчото, но сега пристигнала там, тъй като любимата й кобила щяла да се ожребва. Смятала да се върне във Вашингтон след няколко дни, но ранчото било нападнато, а тя — отвлечена.
— Команчи?
— Така мислим и ние. Някоя банда от север, която вероятно идва отдалеч. Някои от тях ходят чак до Мексико, за да крадат коне. Всъщност те се занимават само с това — крадат коне и след това ги разменят за това, от което имат нужда. Търгуват с много други индианци.
— Кога се случи това?
— Вчера стана една седмица. Осем дена, откакто бедната девойка е в ръцете на команчите.
— Имате ли някаква представа точно коя банда команчи я е отвлякла?
— Никаква. От ранчото тръгнали шестима мъже, следвайки следите, оставени от конете. Не е лесно да се скрият петдесет коня. Но скоро те се натъкнали на следите на повече от двеста коня, които се придвижвали на северозапад. След като следвали дирите ден и половина, мъжете ги изгубили в някаква мочурлива местност.
— Наистина ли са ги изгубили или са се уплашили, че са твърде близо до диваците?
Старият шериф измърмори нещо, повдигна единия си крак и започна да го масажира. Събу обувката си и продължи да разтрива крака с две ръце.
— Ревматизмът отново започна да ме измъчва — каза той. — Сигурно каубоите са решили, че нищо не заслужава жертвата да бъдат скалпирани, при това толкова далеч. Не са могли по никакъв начин да хванат команчите, затова са се върнали.
Шерифът отпусна крака си на земята, а после, както Спър предположи, съвсем несъзнателно започна да разтрива дясната си ръка. Свиваше бавно пръстите си, но беше очевидно, че не му се подчиняваха. Гой погледна Спър и въздъхна.
— Да, прав си, Спър. Всеки ден отива към по-зле. Изглежда наближава времето, когато ще се превърна в развалина. Не смея да се кача на кон и пътувам с двуколка. Мисля, че повече от година не съм използвал револвера си. Вече не мога да сгъвам пръстите си. Проклетата ръка не ми се подчинява. Твърде съм стар да се уча с лявата, но и тогава положението не би било по-добро.
— При това положение не се ли опитват младоците да те нападнат?
Бен се втренчи за миг в Спър, след това кимна.
— По дяволите, винаги са се опитвали и мисля, че винаги ще се опитват. Миналата седмица се появи един. Зеб се погрижи за него. Беше як, набит млад човек, освен това нахален. Каза, че иска да се срещне с мен само за да ми стисне ръката. Зеб каза, че имал чисто нов кобур и блестящ револвер. Бил готов веднага да извади револвера, а ръката му треперела, като че ли нямал търпение да ме предизвика.
— Не носи оръжие, Бен, така никой няма да те предизвика.
— Преди десет години бях свидетел как се случи нещо подобно на Фил Уотсън. Мисля, че не го познаваш. Беше дяволски добър шериф. Но ръката му нещо не бе добре, така че той никога не вадеше оръжие. Един ден някакъв сополанко го нападна в една странична улица и го уби. Измъкна се чист от тази история. Версията му беше такава, каквато казват всички в подобни случаи — срещнал Фил на главната улица в Албиен и го победил в честен двубой.
Спър поклати глава.
— Дяволски лошо положение. Първо трябва да разбера как стоят нещата със сенаторската дъщеря, след това ще поговорим и ще измислим нещо. Чувам, че Чикаго е доста добро място.
— Знам, че там пада прекалено много сняг.
— Така е. Ще измислим нещо. Как да намеря ранчото на сенатора?
Бен му обясни и Спър се сбогува с него. Отби се най-напред в конюшнята и си нае кон, купи си карабина „Спенсър“ 52-ри калибър и кутия с патрони. Ранчото „Бар Уест“ беше съвсем наблизо. Започваше на по-малко от миля северно от града и се простираше на повече от двайсет мили на северозапад. Реката Суийт Спрингс течеше в посока към ранчото и му доставяше така необходимата вода.
На по-малко от пет мили от града реката правеше голям завой, като осигуряваше влага и живот на малка горичка от канадска топола и хвойна. Самата фермерска къща беше на три етажа, цялата от дърво. Повече от дузина обори, навеси и други постройки правеха мястото да изглежда като малък град.
В началото на пътеката, която водеше към ранчото, имаше порта, скована от високи петнайсет фута греди, а на гредата, поставена хоризонтално над тях, имаше голям надпис „Бар Уест“, изрязан дълбоко в дървото.
Спър мина през портата и се отправи към сградите, които се намираха на четвърт миля пред него. Никой не го нападна. Когато достигна първия обор, оттам бавно излезе един човек и му махна с ръка. В кобура си имаше шесткалибров револвер.