— Значи ще ядем — ако имаше нещо, заради което Лайла би се разбързала, това бе храната. Тя стана и пъхна ръка под мишницата на Трент. — Ще ви водя. Я ми кажете, Трент, какво е мнението ви за астралното привличане?
— Ами… — той хвърли бърз поглед през рамо и видя как Кейти доволно се хили.
Леля Коко бе надминала себе си. Лиможкият порцелан блестеше. Всичко, което бе останало от сребърните прибори за храна, подарени на Бианка и Фъргюс Калхун за сватбата, също бе на масата. Под фантастичната светлина на прекрасния свещник „Уотърфорд“ всичко изглеждаше приказно.
Преди някоя от племенниците й да се бе опомнила, лелята поведе разговор.
— Обикновено вечеряме така, Трентън. Някак си по-уютно е. Надявам се, че стаята ви е подходяща.
— Чудесна е, благодаря — всъщност беше голяма като хамбар и с дупка в тавана колкото юмрук. Ала леглото бе широко и меко като облак. А гледката бе зашеметяваща. — От прозореца се виждат някакви острови.
— Таралежовите острови — обясни Лайла и му подаде сребърната кошничка с хляба.
Коко наблюдаваше като ястреб всички присъстващи. Търсеше някакъв знак. Нещо, което да й подскаже зараждането на връзка.
Лайла явно флиртуваше с него, но на това не можеше да се разчита. Лайла флиртуваше с всички мъже, а сетне не им обръщаше внимание. Не повече, отколкото на момчето, което подрежда стоките в магазина.
Не, тук нямаше никаква искра. Значи Лайла отпада, остават другите три.
— Трентън, знаете ли, че Аманда също е в хотелския бизнес? Ние много се гордеем с нея. Тя е, така да се каже, истинска бизнес дама.
— Просто съм помощник-управител в хотел „Бей Уотч“, долу в селото — обясни Аманда, а усмивката й бе едновременно приятелска и студена. Същата, с каквато би обслужила някой закъснял турист в извънработно време. — Не е от мащаба на вашите хотели, ала имаме доста работа през сезона. Чух, че сте прибавили към веригата си „Сейнт Джеймс“ в Атланта и подземен търговски комплекс.
Коко се чумереше, докато те обсъждаха хотелите. Тук пък нямаше и следа от искра, дори най-малък намек. Когато Трентън й подаде ментовото желе, ръцете им се срещнаха. Но не последва задъхана пауза, нито пък обмяна на погледи. Аманда вече бе привършила разговора си с него и се заливаше от смях с малката Джени, докато бършеше устата й от млякото.
А, ето на, оттук може би щеше излезе нещо, тържествуващо си рече леля Коко, когато Трентън се усмихна разбиращо на Алекс, защото момчето заяви, че брюкселското зеле не струва и не е вкусно. Значи имаше слабост към децата.
— Никой не те кара да го ядеш — каза Сузана на сина си, а той започна да рови с вилица из картофите, за да провери дали нещо зелено не е останало скрито между тях. — Лично аз винаги съм мислела, че ми прилича на изсушени глави.
— Но те са точно такива! — сравнението явно много се хареса на хлапето. То веднага бодна една главичка, сложи я в устата си и се захили. — Аз съм канибал. Уау-у-у!
— Той е много мило момче — намеси се Коко. — Сузана така добре ги възпитава. Тя има лека ръка както за децата, така и за цветята. Градината е нейно дело.
— Уау-у-у — отново извика Алекс и налапа още една въображаема сушена глава.
— Заповядай, малко чудовище — каза Кейти, като прехвърли в чинията му своите зеленчуци. — Тук има цяла дузина бели мисионери.
— И аз искам — не остана по-назад Джени и се усмихна на Трент, който й прехвърли своята част от гарнитурата.
Коко сложи ръка на сърцето си. Кой би помислил! Нейната Катрин. Бебето на всички бебета!
Докато разговорите на масата продължаваха, старата дама седеше и не смееше да диша. Защото когато Трент поглеждаше нейното малко момиченце, а и тя него, във въздуха не прескачаха искри. Не, той направо съскаше от напрежение.
Кейти бе намръщена, ала всъщност страстно намръщена. А Трент се усмихваше глупаво, но определено влюбено, реши Коко.
И както си седеше и гледаше как Алекс се наслаждаваше на главите си, а Лайла и Аманда спореха за възможността дали има живот на други планети, леля Коко почти чуваше мислите, които си обменяха Кейти и Трент.
„Арогантно, надуто копеле.“
„Невъзпитана, заядлива кучка.“
„За кого се мисли, седнал на масата така, сякаш вече е негова собственост!“
„Нещастница, липсва й индивидуалност.“
Коко им се усмихна нежно, а в ушите й вече звучеше сватбеният марш. Като генерал, който построява внимателно стратегията на битката, тя изчака кафето с десерта и задейства следващия си тактически ход.
— Кейти, защо не покажеш на Трентън градината?
— Какво? — погледна я племенницата й, като в същото време водеше приятелска битка с Алекс за последното парче кейк.