През втория час в главата му зазвъня предупредителен звънец. Коко бе започнала съвсем неуловимо да го омотава с приказките си за сватби, деца, поколение. Едва тогава Трентън осъзна, че зад влажните, ласкави очи на лелята се крие остър, пресметлив ум.
Тя не се опитваше да продаде къщата, а да му пробута някоя от племенниците си. И явно Кейти бе на първа позиция, а той бе избран като най-перспективния играч в търга.
Е, жените от рода Калхун се бяха оказали в трудно положение. Щеше да се наложи да потърсят някъде другаде пазар за женихи, за да открият подходящия кандидат, Бог да му е на помощ!
А той, Сейнт Джеймс, щеше да получи къщата, закани се на ум Трент. Без каквито й да е брачни вериги или булчински воали.
Запали рязко колата и тръгна към селището, разядосан, но не бесен. Когато се хвана, че си говори сам обаче, реши че му трябва една по-дълга и успокоителна разходка. Може би до Националния парк Акадия, където Лайла работеше като специалист по биология. Разделяй и владей, каза си Трентън. Щеше да потърси всяка една от тях на работното й място и да раздрънка красивите вериги, които плетяха за него.
Лайла изглеждаше възприемчива. Всъщност сигурно всяка от тях бе, с изключение на Кейти. Аманда изглеждаше разумна. За Сузана бе сигурен, че е умерена.
Ала какво не бе наред със сестра номер четири?
Изведнъж осъзна, че бе подминал градината на Сузана и хотел „Бей Уотч“, където работеше Аманда. Караше право към сервиза на Кейти.
Точно така. Трябваше да започне с нея, най-бодливия трън. А когато си тръгнеше, тя повече нямаше да си прави никакви илюзии, че може да го вкара в мрежите на брака.
Ханк точно се качваше в камиона за пътна помощ, когато Трент спря и излезе от БМВ-то.
— Здрасти — младежът докосна шапка с два пръста. — Шефът е вътре. Бори се с една нагъната броня. Същински акордеон.
— Поздравления.
— Трябва ни нова каросерия. Сега, като почне сезонът, работата ще ни затрупа — Ханк тръшна вратата и подаде глава през прозореца, за да продължи разговора.
Кой знае защо, Трент изведнъж си даде сметка, че момчето е младо, около двадесетте, с широко, открито лице, силен източен акцент и буйна коса с цвят на слама, която стърчеше на всички страни.
— Отдавна ли работиш за Кейти?
— Откакто купи сервиза от стария Пит. Има-няма три години. Тъй, де, три години. Не искаше да ме вземе, докато не завърша гимназия. Много е странна.
— Така ли?
— Ами да, като й влезе някоя муха в главата, няма спасение — той кимна към сервиза. — Много е крива днес. Да не й се мяркаш пред очите.
— Това нещо необикновено ли е?
Ханк се изхили и пусна радиото по-силно.
— Само лае, без да хапе. Щото съм я виждал и да хапе. Един-два пъти.
— Ясно.
Когато Трент влезе в сервиза, Кейти се бе завряла до кръста под капака на един „седан“, стар модел. Радиото пак гърмеше, но този път тя поклащаше бедрата си в такт с музиката.
— Ако само… — изви глава и зърна вратовръзката му. Днес беше морскосиня. Нямаше нужда да вижда лицето на притежателя й. Беше сигурна кой е. — Какво искаш?
— Нали се разбрахме, че ще смениш маслото.
— А-а-а! — Кейти размени мястото на свещите. Явно беше ги объркала в смущението си като го видя. — Добре, остави колата отвън и ключовете на седалката. Ще я оправя. До шест ще е готова.
— Винаги ли работиш така небрежно?
— Да.
— Ако нямаш нищо против, ще си задържа ключовете и ще ти ги дам, когато си по-малко разсеяна.
— Както искаш — изминаха две минути на оглушителна тишина, нарушавана единствено от предупрежденията по радиото за предстоящата буря. — Виж какво, ако смяташ да висиш тук, защо не вземеш да направиш нещо полезно? Влез и я запали.
— Кого да запаля?
— Колата, кого. Знаеш как, предполагам. Завърташ ключа, натискаш газта. Ще се оправиш ли?
— Може би — не беше точно, което си мислеше, ала отиде и седна зад волана. Видя, че съседната седалка бе обърната напред и на пода имаше нещо розово и лепкаво. Сигурно дъвка. Пъхна ключа и го завъртя. Моторът запали и заръмжа, според него съвсем прилично. Но Кейти явно мислеше другояче.
Продължи да бърника нещо.
— Звучи добре — рече Трент.
— Не, прескача.
— Как успяваш да чуеш нещо при този шум?
— А ти как не го чуваш? Е, сега е по-добре — промърмори тя. — Много по-добре.
Учуден, той излезе и се надвеси над рамото й.
— Какво правиш?
— Върша си работата — размърда се раздразнено, сякаш я сърбеше между плешките. — Би ли се отместил, моля?