Кейти грабна телефона, ала главата й бе абсолютно празна. Стоя и гледа, без да вижда нищо през стъклената стена, около десет секунди, докато гласът в слушалката я върна в действителността.
— Какво? Да, аз съм, Кейти. Извинявай. Ти ли си, Фини? — въздъхна тя, докато слушаше какво й говорят. — Отново ли си забравил фаровете? Сигурен ли си? Значи може би е стартера. — Прекара ръка през косата си и понечи да седне на бюрото, когато видя Трентън на вратата на офиса. Подскочи като ужилена. — Какво? Извинявай, би ли повторил? А-ха. Може да мина да я погледна на връщане към къщи. Около шест и половина. — Изкриви устни. — Добре. Знаеш, че си падам по раци. Обещаваш, нали? Чао!
— Виж ти, автомонтьор, който прави поправки по домовете. Нещо като обслужване по стаите.
— Грижим се за клиентите си — Кейти изпита леко облекчение. — Особено когато от отсрещната страна са ми отправили покана за вечеря с раци.
Прозвуча доста предизвикателно, но той се опита да не му обърне внимание.
— Как е ръката ти?
Тя размърда пръсти.
— Ще се оправи. Ти защо не оставиш ключовете си на таблото?
— А ти защо никога не ме наричаш по име?
— Не е вярно. Наричам те.
— Да, ала само по фамилия. Никога не си ми казала Трент — той вдигна ръка, за да спре възражението й. — Освен това, трябва да говоря с теб.
— Слушай, ако става дума за къщата, тук не е нито мястото, нито времето.
— Не е, съгласен съм.
— О! — Кейти го погледна изненадано и отново усети онова леко, неочаквано и нежелано бодване в сърцето. — Трябва да си свърша работата. Ще можеш ли да изчакаш, докато си вземеш колата?
Трент не беше свикнал да чака, за каквото и да е.
— Няма да ти отнеме много време. Искам да те предупредя относно плановете на леля ти, въпреки да вярвам, че не знаеш нищо за това.
— Леля Коко ли? Какви планове?
— Едни такива, свързани с букет от бели лилии и портокалови цветчета.
Лицето й смени изражението си от объркано на засрамено.
— Брак? Сватба? Това е абсурд! Леля Коко няма намерение да се жени.
— Нямам пред вид нея като кандидатка за булка — той приближи, като не откъсваше очи от нейните. — А теб.
Смехът й бе кратък, но изпълнен с искрено удивление. Тя седна на края на бюрото.
— Мен? Да се женя? Това се казва изненада! И за кого, ако не е тайна?
— За мен.
Смехът й се стопи. Кейти се намести на бюрото. Когато отново заговори, гласът й бе хладен, с леки нотки на гняв.
— За какво точно намекваш?
— За това, че леля ти, по свои собствени съображения, ме покани тук не за да разгледам къщата, а нейните четири, наистина много привлекателни племенници.
Лицето на Кейти пребледня, както когато много се ядосаше. Трентън вече знаеше това.
— Голи предположения! Гнусна обида!
— Обаче е факт.
— Вън! — тя гневно му посочи вратата. — Вън, махай се! Взимай си ключовете, колата и абсурдните обвинения и се махай!
— Млъкни и ме изслушай за минутка — той я хвана здраво за раменете. — Само една минута. И когато свърша, ако все още мислиш, че говоря смешни абсурди, ще си отида.
— Знам, че е така! Ти си арогантен и самомнителен. Ако си мислиш, че аз… Че имам някакви планове относно теб и…
— Не ти — поправи я Трентън, като я раздруса леко. — Твоята добра и загрижена леля. „Защо не покажеш на Трентън градината, Кейти? Цветята са така прелестни на лунна светлина.“ Не помниш ли?
— Тя просто се опитва да бъде учтива.
— В очите на слепите. Знаеш ли как прекарах сутринта?
— Хич не ме интересува.
— Напротив, интересува те. Разглеждах албуми — видя как гневът й премина в объркване и продължи. — Дузини и дузини снимки. Ти си била много чаровно бебе, Катрин.
— О, Боже!
— И умно, и интелигентно, ако се вярва на леля ти. Сричала си още на три години.
Кейти издаде нечленоразделен звук.
— Нямаш нито един кариес.
— Тя няма — едва прошепна Кейти. — Аз май че имам.
— Била си първа в класа по автомеханика. Използвала си по-голяма част от своя дял от наследството, за да купиш сервиза от работодателя си. Разказа ми, че си много разумна жена, която знае как да остане на крака. Освен това произхождаш от чудесно семейство и си добре възпитана. Чистокръвна.
— Като кобила! — промърмори Кейти, цялата червена.