— Изобщо не съм ако искаш да знаеш, защото бях задействал защитното си поле.
— Да, да!
Двамата се гледаха с неприязън, каквато само децата изпитват едно към друго, ако се наложи да стоят затворени в къщи в събота. По мълчаливо съгласие започнаха ръкопашен бой. Когато се затъркаляха по изтъркания килим, леля Коко вдигна молитвено очи към тавана.
Добре, че битката се разиграваше в стаята на Алекс. Тук не можеше да направят големи поразии. Коко се изкушаваше да излезе и да затвори вратата, като ги остави да се избият, ала все пак носеше отговорност.
— Внимавайте, ще се нараните — започна тя старата песен, която всички възрастни пеят на децата. — Спомнете си какво стана миналата седмица, когато Джени ти разкървави носа, Алекс!
— Не ми го разкървави! — извика момчето, като се мъчеше да прикове изплъзващата се Джени към пода.
— Разкървавих ти го! — повтаряше сестра му и се опитваше да направи същото, като риташе с крака.
— Извинете ме — намеси се Трент, застанал на вратата. — Изглежда прекъсвам заниманията ви.
— Никак даже! — леля Коко приглади пухкавата си коса. — Тук се разиграва малка битка. Деца, кажете „здравей“ на господин Сейнт Джеймс.
— Здрасти — рече Алекс, като се опитваше да хване сестра си в капан.
Усмивката на Трент в отговор на поздрава въоръжи леля Коко с вдъхновение.
— Трентън, може ли да те помоля за една услуга? — невинно се усмихна тя.
— Разбира се.
— Момичетата са заети, а аз трябва да свърша едно-две неотложни неща. Ще имаш ли нещо против да наглеждаш децата за малко?
— Да ги наглеждам ли?
— О, те изобщо няма да те затруднят — Коко му се усмихна ослепително, след което се обърна към внуците си. — Джени, не хапи брат си. Калхунови винаги се бият честно. — „Освен когато се налага да не го правят“, довърши си тя наум. — Ще се върна, преди да усетиш — обеща Коко на Трент.
— Коко, аз не съм много сигурен дали…
— И не забравяй за сеанса тази вечер — прекъсна го лелята и бързо-бързо излезе от стаята, като го остави сам с двамата разбойника.
Джени и Алекс спряха битката и се втренчиха в него. Те можеха да се биеха със зъби и нокти, но веднага се съюзяваха, без каквото и да е колебание, срещу общия враг.
— Не обичам бавачки — подметна заядливо Алекс.
Трент се завъртя на пети.
— Вече съм сигурен, че и аз не обичам да съм бавачка.
Алекс прегърна сестра си през раменете. А тя обви ръката си около кръста му.
— Ние и двамата не ги обичаме.
Трент кимна с глава. Е, щом мога да се справя с петдесет човека, защо да не мога с две нацупени хлапета, каза си той.
— О’кей.
— Когато ходихме на гости миналото лято в Бостън, имахме бавачка — обяви Джени. — Направихме живота й малък ад.
Трент едва успя да прикрие с кашлица напушващия го смях.
— Наистина ли?
— Така каза татко — присъедини се и Алекс. — Беше направо щастлив да види задниците ни.
Детският цинизъм не бе изненадващ, нито забавен. Трент с мъка потисна надигащия се срещу Бакстър гняв и само кимна с глава. Бакстър Дюмон… Ама че копеле!
— Аз веднъж заключих моята бавачка в килера и се измъкнах през прозореца — подхвърли той.
Алекс и Джени се спогледаха заинтересовано.
— Това е добра идея — забеляза Алекс.
— Тя вика цели два часа — продължи да импровизира Трентън.
— А ние сложихме змия в леглото на нашата и тя избяга по нощница — гордо заяви Джени и зачака да чуе следващия му подвиг.
— Добра работа.
Ами сега, зачуди се Трентън. Какво друго да измисля?
— Имате ли кукли?
— Те са отвратителни — отговори Джени, не защото не обичаше да играе на кукли, а за да е солидарна с брат си.
— Махам им главите! — Алекс скочи и размаха въображаемата си сабя. — Аз съм пират, а вие сте мои пленници.
— Да, да! Миналия път аз бях пленник! — скочи Джени. — Сега е мой ред да бъда питат!
— Казва се „пират“ и освен това аз си го заплюх пръв!
Тя го блъсна силно.
— Мошеник, мошеник!
— Бебе, бебе! — не й остана длъжен Алекс и върна удара.
— Спрете! — извика Трент, преди да се бяха вкопчили един в друг.
Авторитетният мъжки глас явно подейства и хлапетата замръзнаха на местата си.
— Пиратът ще съм аз — продължи заповеднически той, — а вие двамата ще вървите по дъската с вързани очи, докато не паднете в морето.
Всъщност Трентън се наслаждаваше на играта. Детското им въображение може и да беше малко кръвожадно, ала те играеха честно и според правилата, които той поставяше. Колко ли хора биха се изумили, ако видеха Трентън Сейнт Джеймс Трети да лази по пода и да стреля с воден пистолет. Но той си спомняше какво значи да си затворен цял ден в къщи, защото навън вали дъжд.