— Намери ли нещо? — извика и скочи Кейти.
— Някакъв стар дневник, от 1912 година. Мастилото е избеляло, но почеркът е хубав, определено женски. Сигурно е на Бианка. Виж. „Да изпратя покани“. Има и списък на гостите. Аха, някакво парти. „Прентисови“ — Аманда свали очилата си. — Обзалагам се, че са от „Прентис хауз“. Една от вилите, която е изгоряла напълно през 1947 година.
— „Да говоря с градинаря за розите“ — продължи да чете Кейти, надвесена през рамото й. — „Да изгладя златистата си бална рокля. Да видя Кристиян в три следобед.“ Кристиян? — повтори тя и сложи ръка на рамото на сестра си. — Дали не е нейният художник?
— И аз знам колкото теб — Аманда бързо намести пак очилата на носа си. — Я виж това! „Да затегна закопчалката на огърлицата.“ Това трябва да е нашата, с изумрудите.
— Точно така.
— Ала все още не сме намерили нищо конкретно.
Кейти погледна уморено разхвърляните по пода листове.
— Какви са шансовете ни?
Дори организационният талант на Аманда вече издишаше.
— Подобряват се с всяко изпразнено чекмедже и кутия.
— Манди… — Кейти приседна на пода до нея. — Нямаме време.
— Та ние сме търсили само няколко часа!
— Нямам това пред вид — тя сложи глава на бедрото на сестра си. — Дори да открием указание, ще трябва да намерим огърлицата. Но за това ще ни трябват години. А ние трябва да продаваме, нали?
— Затова ще говорим утре вечер, на семейното събрание — Аманда прокара ръка през косата на сестра си. — Виж какво, защо не идеш да подремнеш? Изглеждаш наистина изморена.
— Не — Кейти стана, прекрачи през хартиите и приближи до прозореца. — Чувствам се по-добре, когато ръцете и мислите ми са заети. В противен случай може да удуша някого.
— Трент например?
— Като начало би било чудесно. Не — с въздишка тя пъхна ръце в джобовете си. — Той не е виновен за това.
— Все още за къщата ли говорим, или?
— Не знам — с нещастен вид тя пак седна на пода. Добре поне, че успя да се въздържи и не плака цяла нощ. — Реших, че всички мъже са глупаци, егоисти и напълно излишни.
— Та ти си влюбена в него!
На устните на Кейти се появи крива усмивка.
— Бинго! И за да отговоря на следващия ти въпрос, преди да си го задала, ще ти кажа, че той не е влюбен в мен. Не се интересува нито от мен, нито от семейство и бъдеще, и много съжалява, че не ми е обяснил всичко това, преди да направя грешката да се влюбя.
— Съжалявам, Кейти… — Аманда свали очилата си, прекоси стаята и седна до сестра си. — Знам, че те боли, ала ти го познаваш само от няколко дни. Сляпото увлечение…
— Не е сляпо увлечение! — Кейти ядосано сложи рецептата за сладко в определения за това куп. — Открих, че за да се влюбиш не е необходимо много време. Може да стане за години, а може и за една секунда. Просто става, когато му дойде времето.
Аманда я прегърна и притисна към себе си.
— Е, на мен не ми се е случвало. За щастие — фактът я накара да се замисли, но само за миг. — Ако обаче те обиди, ще съжалява, че някога е познавал Калхунови.
Кейти се разсмя, взе рецептата за сладко и я хвърли във въздуха. Тя полетя и започна плавно да пада.
— Много изкушаващо, ала по-голямо значение има това, че аз самата не знам какво да правя — Кейти побутна сестра си. — Хайде, работата нас чака.
Когато Трент влезе в стаята, те не го удостоиха дори с поглед. Кейти бе истинска стена от лед. Аманда промърмори нещо като поздрав в отговор на неговия.
— Може би имате нужда от помощ — подзе той.
Аманда погледна сестра си, която продължаваше да мълчи. Мълчанието е доста ефикасно оръжие, реши тя.
— Много мило от твоя страна, Трент — усмихна му се Аманда, но така, че от усмивката й би замръзнала дори разтопена лава. — Това си е чисто семеен проблем.
— Остави го, нека помогне — намеси се Кейти, без да го погледне. — Сигурно е страшен, когато става дума за на хартиите. Нали това му е работата.
— Добре тогава — Аманда посочи един куп. — Започвай оттук. Подреждаме ги по съдържание и години.
Той взе един стол и седна срещу тях. Работиха известно време в пълно мълчание, нарушавано само от шумоленето на листчетата и потропването на Аманда.
— Тук има някаква бележка за поправка — обади се Трент, ала никой не му обърна внимание. — На закопчалка.
— Дай да видя! — Аманда я грабна от ръцете му преди Кейти да успее да посегне. — Не пише каква закопчалка и на какво — промърмори недоволно тя.
— Но датата съвпада — Кейти посочи с пръст. — Виж, 16 юли 1912 година.
— Май нещо съм пропуснал? — намеси се Трент.
Аманда почака и като видя, че Кейти няма намерение да му отговаря, рече: