— Намерихме дневник на Бианка. Имаше записано „да дам огърлицата на поправка“. И същата дата.
— Може би това е нещото, което търсите — той гледаше Кейти, ала му отговори Аманда.
— Това е достатъчно като доказателство само на факта, че през 1912 година огърлицата е съществувала. Но с нищо не ни помага да я намерим — тя остави бележката встрани от другите. — Да видим какво друго ще изровим.
Кейти мълчаливо се върна към своите хартии.
Няколко минути по-късно Лайла извика отдолу:
— Аманда! На телефона!
— Кажи им, че ще се обадя по-късно.
— От хотела е. Казаха, че е важно!
— По дяволите! — Аманда свали очилата си и погледна враждебно Трент. — Връщам се след малко.
След което излезе.
Той изчака стъпките й да заглъхнат.
— Много е войнствена.
— Ние сме й свикнали — отвърна Кейти и остави поредната бележка.
— Забелязах. Катрин…
— Да? — погледна го ледено тя.
— Исках да се уверя, че си добре.
— Добре съм. И защо?
Имаше прах по бузите. Беше смешна, и сладка, и Трент искаше да й го каже. Да види как ще се засмее и ще посегне да се избърше с ръка.
— Снощи… Беше разстроена, когато си отиде.
— Да, разстроена бях. Направих ти дори нещо като сцена — Кейти остави поредната хартийка, без дори да я прочете.
— Нямах това предвид.
— А аз имам точно това предвид! — Тя се насили да се усмихне. — Дори мисля, че трябва да ти се извиня. Сеансът и всичко, което се случи след това… Много ми се стовари на главата. — Не на главата, а на сърцето, помисли си Кейти. — Сигурно си решил, че съм глупачка, когато дойдох в стаята ти.
— Нищо подобно! — Защо е толкова студена? И толкова безучастна. И така ме обърква? — Ти каза, че ме обичаш.
— Много добре знам какво съм казала — гласът й стана още по-леден, ала усмивката остана на устните й. — Защо не приемем, че всичко е било моментно настроение?
Удобно, приемливо обяснение, помисли си той. Но защо му беше толкова криво, защо се чувстваше така изоставен? Така предаден?
— Значи в действителност не е така?
— Трент, та ние се познаваме само от няколко дни!
Той какво иска, да ме накара да страдам ли?
— Ала ти беше отчаяна, когато си отиде.
— Сега отчаяна ли ти се виждам?
— Не — тихо отвърна Трент. — Не си.
— Чудесно. Значи да го забравим — в този миг слънцето се скри зад облаците. — Ще бъде най-добре и за двама ни, не мислиш ли?
— Да. — Нали точно това искам, всъщност. Тогава защо се чувствам изпразнен, кух, без душа? — Ще направя това, което е най-добро за теб, Кейти.
— Благодаря — тя зачете листа, който държеше. — Като слезеш долу, би ли помолил Лайла да донесе малко кафе?
— Разбира се.
Изчака, докато той излезе, и закри лице с ръце. Господи, не беше права! Защо бе толкова лоша, толкова злобна и студена! Защо го изгони?
Трент се върна в стаята си. Носеше в куфарчето си документи, да ги прегледа, докато се мотае тук. Седна на олющеното бюро и отвори папката.
Минаха десет минути и той установи, за своя голяма изненада, че гледа през прозореца, без да е отгърнал дори един лист. Тръсна глава, взе молива и си каза, че е време да се съсредоточи.
Успя да прочете първия ред, дори първия параграф. Три минути.
Не, не ставаше! Хвърли ядосано молива и закрачи нервно из стаята.
Смешна работа! Беше работил в хотелски стаи по целия свят. Никога и при никакви обстоятелства не беше се разсейвал. Защо тук да не можеше? Беше както навсякъде — стени, под, таван. Бюрото, макар и старо, бе удобно. Можеше дори да запали камината, за да стане по-уютно. И по-топло. Така де, наистина се нуждаеше от повече топлина след прекараните минути с двете сестри в склада за вехтории.
Нямаше причина да не седне спокойно и да свърши някоя и друга полезна работа за час-два.
Спомняше си съвсем ясно колко хубава беше Кейти, когато влезе снощи в стаята му със сивия си фланелен халат и боси крака. Спомняше си как блестяха очите й, застанала точно тук, където сега стоеше той. Намръщи се и усети болка от лявата страна. Това беше нещо ново. Досега не беше го боляло сърцето. Глава да, но сърце, никога.
Споменът за това как се гушна в прегръдката му, го разтрепери. А как миришеше само! А вкусът й! Защо дъхът му спираше и главата му се въртеше само при мисълта за нея? Чувстваше се виновен, това е! Беше я наранил, беше я обидил, така, както никога досега не бе обиждал жена. Няма значение колко студена беше днес, колко безразлична. Заслужаваше си го, копелето му с копеле!
Знаеше, че това чувство за вина още дълго щеше да живее в него.
Може би трябваше да поговори с нея. Тръгна, ала преди да отвори вратата, спря. Това щеше само да усложни нещата. Ако изобщо можеше да станат по-лоши. Само защото искаше да облекчи собствената си вина, не трябваше да я поставя в още по-неудобно положение.