Тя се справяше по-добре, отколкото предполагаше. Беше силна и определено жилава. Горда. И нежна. Споменът изплува в главата му.
Топла. Неописуемо красива.
Трент отново закрачи из стаята. Щеше да е по-умно от негова страна, ако мислеше повече за къщата, отколкото за обитателките й.
Тези няколко дни, които прекара тук, може да причиниха известен катаклизъм, но поне имаше достатъчно време и възможност да състави плана си за действие. Отвътре. Имаше възможността да почувства настроението, историята на къщата, излъчването й. Ако можеше да седне за малко, би могъл да оформи идеите и мислите си поточно. Опита отново. Безнадеждно. В мига, в който взе молива, главата му се изпразни. Чувстваше се като затворник. Трябваше му свеж въздух. Трябваше да излезе навън. Грабна сакото си и направи нещо, което не бе правил от години. Отиде на разходка.
Следвайки инстинкта си, той се упъти към скалите. Надолу, по неравната поляна, покрай лъкатушещата каменна стена. Право към морето. Въздухът бе студен, хапеше. Сякаш пролетта бе решила да запретне шарените си поли и да се прибере обратно. Небето бе сиво и мрачно, само няколко късчета синьо се мъчеха да пробият облаците. Дивите цветя, достатъчно смели да си пробият път между скалите, сега зъзнеха на вятъра.
Трент вървеше с ръце в джобовете и наведена глава. Не изпадаше често в депресия, така че бе твърдо решен да я прогони. Когато се обърна назад, видя само кулите на замъка. Отново се упъти към морето. И кой знае защо там му се привидя силуета на непознатия художник, рисувал тук преди десетилетия.
Гледката бе зашеметяваща. Оставяше човек без дъх. Това бе единствената дума, с която можеше да я опише. Скалите се спускаха стръмно надолу, розови и сиви, където ги блъскаше вятърът, черни, където вълните ги обливаха и неохотно се връщаха обратно. Бели капчици пяна, като дантела, се носеха по повърхността и изчезваха в черната вода.
Кълбета мъгла се стелеха на талази, а въздухът миришеше на влага и дъжд.
Трябваше да бъде потискащо. А беше впечатляващо.
О, как искаше тя да бъде до него! Да бъде тук, сега, в този миг, преди вятърът да е спрял и всичко да се е променило. Сигурно щеше да се усмихва, помисли си той. Да се смее, докато се протяга на вятъра и подлага лицето си на ласките му. Ако беше тук, сигурно нямаше да се чувства толкова самотен. Толкова дяволски самотен!
Някакво предчувствие го накара да се обърне. Беше сигурен, че ще я види как върви насам. Не. Нямаше никой, само голите скали и вятърът. Ала чувството за нечие присъствие остана. Толкова реално, че можеше да го назове.
Трент беше чувствен, но разумен човек. Знаеше, че е сам. И в същото време знаеше, че има някой. Някой, който чакаше.
Наблюдаваше го. За миг беше сигурен, можеше да се закълне, че долавя слабия, почти неуловим аромат на орлови нокти.
Въобразявам си, реши той, ала ръката му не бе съвсем сигурна, когато отмести кичура, паднал на очите му.
Тогава чу плача. Целият изтръпна, когато долови тъжното, тихо, но явно неутешимо ридание, донесено от вятъра. Идваше и си отиваше на талази, на приливи, като морето. Нещо в стомаха му се сви на топка.
Почувства истинска болка, макар че здравият разум му казваше, че не може да чува нищо.
Какво става, зачуди се Трент. Какви номера му играеше въображението? Звукът бе толкова реален, толкова истински! По дяволите! Не беше халюцинация. Бавно слезе няколко крачки надолу по скалите.
— Има ли някой? — извика тихо, когато риданието отново долетя и отлетя с порива на вятъра. Забърза внимателно надолу.
Кръвта блъскаше в слепоочията му. Под краката му се посипаха камъни и с грохот паднаха в морето. Звукът им го върна в действителността.
Какво, за Бога, ставаше тук! Какво правеше той? Търчеше по скалите като луд, в преследване на духове? Вдигна ръка и с учудване установи, че дланта му е потна, въпреки студения вятър. Единственото, което чуваше сега, бе лудия тътен на сърцето си. Успя да си наложи да спре и да успокои дишането си. Огледа се, в търсенето на нещо реално.
Тъкмо си бе тръгнал обратно, когато пак чу звука. Някой ридаеше. Не, по-точно хлипаше или скимтеше. Чуваше се съвсем ясно, точно под краката му. Трент се наведе и започна да се промъква.
О, Боже, то беше толкова нещастно!
Малко черно кученце, не по-голямо от мъхава детска топка. Обзе го облекчение, което го накара да се разсмее на глас. Все пак, не беше полудял. Когато пристъпи, животинчето се опита да избяга, ала просто нямаше накъде. Уплашените му очички не се откъсваха от него.