— Лошо време, а, приятелче? Как си попаднал тук?
Трент внимателно посегна, готов да отдръпне ръка, ако кутрето се опита да го захапе. То обаче се гушна в него.
— Добре, добре, мъниче. Отпусни се. Нищо лошо няма да ти направя.
Погали кученцето между ушите. То все още трепереше, но доверчиво близна с език ръката му.
— Май вече се чувстваш по-добре, а?
Той въздъхна, докато го галеше.
— Е, и аз също. Защо не се върнем вкъщи? Взе кученцето и го скри в якето си, докато се катереше обратно нагоре. Преполови пътя, спря и погледна назад. Когато видя откъде бе прибрал малкото животинче, осъзна, че е било невъзможно да чуе скимтенето му от мястото, където бе стоял. Разстоянието бе много голямо, а и воят на вятъра бе оглушителен. Не би могъл да чува нищо. Ала… беше чул. Сигурен бе. И затова бе тръгнал надолу и бе намерил бедната загубена душичка.
— Какво, по дяволите, бе всичко това — промърмори Трент и, притиснал кученцето в пазвата си, тръгна към къщата. Чувстваше се абсолютно глупаво, когато прекоси поляната. Какво щеше да каже на домакините? Нещо от рода на: „Стори ми се… Счу ми се… Предположих… Реших да проверя и тръгнах по скалите. И вижте какво намерих.“
Не, не ставаше. Най-простото бе да вземе кученцето в колата и да го занесе в селото. Сигурно имаше кучкарник или добри хора да го приберат. Или можеше да влезе в някое антре и да го остави на пода. Не, не можеше, осъзна съвсем ясно той. Просто не можеше да захвърли малката топла и мека топчица на непознати хора. Животинчето му вярваше и Трент чувстваше топлото му дишане до гърдите си. Докато стоеше и се колебаеше, Кейти излезе от къщата.
Той се стресна и се опита да изглежда естествен.
— Здрасти.
— Здрасти — тя спря да закопчае якето си. — Отивам за мляко, че се е свършило. Искаш ли нещо?
Консерва кучешка храна, беше на устата му, но преглътна думите.
— Не, благодаря — кученцето дращеше ризата му. — Намерихте ли някакъв знак?
— Много, ала нищо, което да ни подскаже къде да търсим огърлицата. — Изражението й се промени, когато забеляза, че нещо шава под якето му. — При теб всичко ли е наред?
— Ами да — Трент скръсти ръце, за да прикрие издутината. — Разходих се малко.
— Добре… — беше ужасно, направо ужасно. Та той не смееше дори да я погледне в очите! — Леля е сготвила чудесно ядене, ако си гладен.
— О, благодаря.
Кейти тръгна, но рязко спря, когато чу скимтенето.
— Какво е това?
— Нищо — Трент едва преглътна смеха си, защото кученцето го гъделичкаше.
— Добре ли си?
— Да, бе, да, добре съм — и се усмихна глупаво, тъй като кученцето подаде носа си през отвора на якето му.
— Какво е това? — Кейти забрави клетвата си да стои на метри разстояние от него и пристъпи. — О, Трент, кученце!
— Намерих го на скалите — започна бързо да обяснява той, сякаш се оправдаваше. — Чух скимтене. Не бях сигурен какво има там и…
— О, мъничката, нещастна душица! — тя нежно пое кученцето от ръцете му. — Загубило ли си се? — Зарови нос в козината му, сетне го потърка в неговото носле. — Няма нищо, сега всичко е наред.
Кученцето замаха бързо с опашка, сякаш искаше да се изтръгне от прегръдката й.
— Много е сладко, нали? — Трент приближи една крачка. — Изглежда сякаш се чувства у дома си и всичко му е познато.
— То е още бебе — Кейти го залюля както се люлее бебе. — Къде каза, че го намери?
— Долу, на скалите. Разхождах се — „И мислех за теб.“ Преди да успее да се спре, посегна и я погали по косата. — Не можех да го оставя там.
— Разбира се, че не — тя изведнъж осъзна, че бе попаднала в прегръдките му. Едната му ръка бе в косите й, очите му — потънали в нейните.
— Катрин…
Кученцето изскимтя и Кейти стреснато отстъпи назад.
— Ще го занеса у дома. Сигурно му е студено. И е гладно.
— Добре — можеше да пъхне ръцете си единствено в джобовете. — Защо аз да не ида за мляко?
— О, чудесно! — усмивката й остана и след като влезе в къщата.
Когато се върна от селото, кученцето се бе разположило в кухнята и бе в центъра на вниманието на четири красиви жени.
— Вие само чакайте да си дойде Сузи с децата — обади се Аманда. — Ще видите какво ще стане! Направо ще се побъркат. То обаче явно си пада по твоя гъши пастет, лельо Коко.
— Ти си най-големият чревоугодник между кучетата — Лайла клекна на колене и лакти пред него и потърка носа си в неговия. — Нали, кученце?
— Сигурна съм, че с малко повече грижи ще стане много хубав — рече леля Коко, също клекнала на земята като момиче.
Кученцето, явно удивено от щастливата си съдба, се въртеше в кръг. Като видя Трент, то скочи и се изправи на крачетата си. Жените се разпищяха и отвсякъде заваляха куп несвързани въпроси.