— Стойте, чакайте… — Трент остави торбата на масата и се наведе да погали кученцето по коремчето. — Не знам откъде е дошло. Намерих го, когато се разхождах по скалите. Беше се скрило там. Нали, момчето ми?
— Мисля, че трябва да поразпитаме наоколо дали някой не го е загубил — започна Коко и спря, защото племенниците й запротестираха. — Зависи от Трент, той го намери.
— Ами… Направете това, което смятате за най-добро — Трент се изправи и извади мляко от торбата. — Може би трябва да му дадем малко.
Аманда вече бе взела чинийка и спореше с Лайла какво количество трябва да сипе на новия гост.
— Какво друго си купил? — попита Кейти и зарови нетърпеливо из торбата.
— Някои неща. Помислих си, че ще му трябва каишка — той извади яркочервена каишка със сребърни гвоздейчета по нея.
Кейти не можа да не се засмее.
— Е, много е шик!
— И нашийник също. И кучешка храна.
— Аха… — Кейти продължи да рови из торбата. — И играчки, и пластмасово кокалче.
— Може да иска да си гризка нещо — обясни Трент.
— Сигурно. Още и топка, и мишка — тя се разсмя с цяло гърло, като извади гумената играчка.
— Нали ще му трябва нещо да си играе — не посмя да си признае, че бе потърсил също така и колибка, и възглавничка.
— Не знаех, че си толкова грижовен.
Той погледна към щастливо подскачащото животинче.
— И аз не знаех.
— А как се казва? — попита Лайла.
— Ами…
— Ти го намери, ти ще трябва да го кръстиш.
— Хайде, бързо! — заповяда Аманда. — Преди Лайла да му е лепнала нещо от рода на… Фурчо.
— Фред — каза неочаквано Трент. — Прилича ми на Фред.
Невпечатлен особено от акта на кръщението си, Фред потопи едното си ухо в чинийката с мляко и отиде да спи.
— Е, добре — Аманда се изправи. — Хайде, Лайла, твой ред е да слагаш масата.
— Аз ще ти помогна — бързо се намеси леля Коко, водена от непогрешимия си инстинкт да остави Кейти и Трент насаме.
— Най-добре и аз да дойда — Кейти също стана от пода.
Трент обаче сложи ръка на рамото й, за да я спре.
— Чакай…
— Защо?
— Така. Само… почакай.
Тя спря.
— Ето, чакам.
— Как е ръката ти?
— Добре.
Чувстваше се като истински идиот.
— Ако това е всичко…
— Не! Исках да ти кажа… Долових някакъв шум в колата, докато карах към селото.
— Шум ли? — Кейти сви устни. — Какъв шум?
Такъв, измислен, рече си той.
— Просто шум. Знам ли какъв. Надявам се утре да я погледнеш.
— Добре. Докарай я в сервиза.
— Утре?
— А сега ли? Инструментите ми са там. Има ли нещо друго?
— Докато се разхождах, исках да бъдеш с мен.
Тя извърна глава, опитвайки се да събере кураж да го погледне.
— Ние искаме различни неща, Трент. Нека да ги оставим така — Кейти тръгна към вратата. — И гледай да докараш колата по-рано — добави на излизане. — Имам да сменям ауспуха на една таратайка.
Осма глава
Кейти взе оксижена, спусна козирката над лицето си и се приготви да разреже крайната тръба от ауспуха на стария „плимут“, модел 62 година.
Днес не й вървеше. От главата й не излизаше мисълта за предстоящото семейно събрание. Нищо друго не намериха за огърлицата, въпреки че преровиха всички бележки, хартийки и стари счетоводни книги. Знаеше, че работата е лоша, защото сестра й Аманда не искаше да говори и беше мрачна като облак.
Към всичко това се прибавяше и още една безсънна нощ. Късно през нощта дочу скимтенето на Фред и тръгна да го види, но чу как Трент го успокоява зад вратата.
Остана дълго там, ослушвайки се. Фактът, че бе взел кученцето в стаята си, за да се грижи за него, я накара да го заобича още повече. А колкото повече го обичаше, толкова повече я болеше.
Знаеше, че очите й са червени като фарове тази сутрин, защото направи грешката да се погледне в огледалото. С това можеше да се справи. Външният вид никога не беше бил проблем за нея.
Виж, сметките, които дойдоха със сутрешната поща, бяха.
Когато каза на Сузана, че бизнесът й върви добре, тя не излъга. Ала все още имаше черни дупки. Не всички от клиентите й плащаха навреме и доста често в сметката й едва капеше. Шест месеца, мислеше си Кейти, докато режеше стария метал. Бяха й необходими само шест месеца. Но това бе много дълъг срок, прекалено дълъг, за да запази къщата.
Животът й се промени светкавично бързо и, както изглеждаше, не на добро. Нищо не вървеше на добре.
Трент стоеше и я наблюдаваше. Беше вдигнала смачканата предница на колата на крик и лежеше под нея, работейки с оксижена. Когато тръбата на ауспуха падна, тя се отмести. Носеше си работен гащеризон, дебели ръкавици и шлем. Музиката, без която явно не можеше да живее, се лееше с пълна сила от радиото.