— А, шумът… — Трент се усмихна. — Не. Сигурно е било плод на въображението ми. — Тя кръстоса крака, при което коленете й се откриха, а той стисна по-здраво волана. — Не си ми казала защо си решила да станеш монтьор.
— Защото съм най-добра в тази работа — Кейти се извъртя и го погледна. Трент усети аромата на орлови нокти и едва не простена. — Когато бях на шест години, разглобих косачката, за да видя как работи. Наказаха ме, разбира се. А ти защо си се захванал с хотели?
— Защото това се очакваше от мен — той се изненада от отговора си. — Предполагам, че също съм най-добър в тази област.
— Харесва ли ти?
Някой питал ли го бе някога за това, зачуди се Трент. Той самият беше ли си давал сметка?
— Да, предполагам, че да.
— Предполагаш? — веждите й се извиха учудено. — Мислех, че си сигурен. За всичко.
— Понякога не съм.
Когато стигнаха до ресторанта, Трент излезе и отвори вратата. Кейти елегантно излезе и застана до него. Бяха съвсем близо един до друг, на един дъх разстояние. Тя дори се зачуди дали той не долавя ударите на сърцето, което щеше да изскочи от гърдите й.
— Сигурен ли си, че всичко е наред?
— Не, не съм — никой не би могъл да бъде. Та кой би могъл да устои на този чар и секс! Трент сложи ръка на врата й. — Нека да проверя.
Кейти се измъкна леко, преди устните му да докоснат нейните.
— Забрави ли, че ме покани само вечеря, а не на среща?
— Ще ми се да променя поканата.
— Много е късно — усмихна се тя и му подаде ръка. — Гладна съм.
— Не си само ти — промърмори той, като мислеше за съвсем друго, и я последва.
Не знаеше как да постъпи. Всички похвати, които бе използвал в подобни случаи, му се вижда ха остарели и старомодни.
Мястото беше чудесно. Малката маса бе разположена точно до прозореца, зад който се плискаше морето. Когато слънцето започна да потъва на запад, водата потъмня, стана по-дълбока. Заливът смени цвета си. Трент поръча вино, докато Кейти взе менюто и му се усмихна.
— Не съм била тук — рече тя и безшумно свали обувките си под масата. — Много е хубаво.
— Не гарантирам, че храната ще бъде с качеството на лелината ти.
— Никой не може да готви като Коко. Тя ужасно съжалява, че си отиваш. Обича да храни мъже.
— А ти?
— Какво аз?
— Ще съжаляваш ли, че си отивам?
Кейти отново впери очи в менюто, опитвайки се да се съсредоточи върху него. Работата бе там, че не можеше да прочете нито една буква.
— Сигурно имаш много работа в Бостън — отклони отговора тя.
— Така е. Но си мисля, че когато я свърша, ще мога да изляза във ваканция. В истинска почивка. И може би ще избера Бар Харбър. Тук е много хубаво.
Кейти го погледна втренчено.
— Хиляди летовници мислят така — продума тихо и отдъхна с облекчение, когато сервитьорът спря до масата им.
— А ти, ако имаш възможност да отидеш някъде, къде ще бъде?
— Труден въпрос, тъй като не съм ходила никъде — отпи от чашата си и установи, че виното е нежно като коприна и с аромат на лято. — Може би някъде, където ще виждам как слънцето потъва във водата. Където е топло. — Сви рамене. — Сигурно трябваше да кажа Париж или Лондон.
— Не — той сложи ръка върху нейната. — Катрин… Готова ли си с поръчката?
Кейти погледна сервитьора, който търпеливо чакаше.
— Да — тя измъкна ръката си. Внимавай, каза си и я скри в скута си, а с другата вдигна чашата. В мига, в който останаха сами, заговори: — Виждал ли си някога кит?
— Не, не съм.
— Ще идваш често, когато… Когато станеш собственик на Замъка. Препоръчвам ти да се качиш на едно от корабчета, които возят екскурзианти в океана. Последният път, когато го направих, видях три кита. Трябва да се облечеш топло. В открито море дори през лятото става студено. Може да имате доста големи вълни, ала си заслужава. Защо не помислиш да предлагаш подобен вид забавление на гостите си? Нещо от рода на уикенд с екскурзия в открито море в търсене на китове. Много хотели…
— Катрин! — Трент я спря, като хвана китката й, преди да бе успяла да вдигне отново чашата с вино. Почувства ускорения й, прескачащ пулс. — Документите не са подписани. Все още има време да потърсим други възможности.
— Няма други възможности — той ме обича, осъзна Кейти, докато го гледаше в очите. Беше написано там. Обич, загриженост, извинение. — Ще ти продадем Замъка сега или ще го продадем по-късно заради данъци. Резултатът ще бъде един и същ. Поне в първия случай има повече достойнство.
— Аз мога да ви помогна. Със заем.
— Не можем да вземем пари от теб.
— Но когато купя къщата, ще ги вземете.
— Това е различно. Това е бизнес, Трент. Оценявам факта, че ни предлагаш помощта си, особено като знам, че единствената причина да си тук, е да купиш Замъка.