Така беше, помисли си той. Или поне трябваше да бъде.
— Работата е там, че се чувствам така, сякаш наистина ограбвам вдовици и сираци.
— Ние сме самостоятелни и големи жени. Не те обвиняваме. Може би само аз малко, ала знам, че не съм права. Чувствата ми към теб не ми помагат особено.
— И какви са чувствата ти към мен?
Тя замълча за миг, докато сервитьорът поднесе аперитивите им и запали свещите на масата.
— Ти ще ми вземеш къщата. А аз към влюбена в теб. Но ще го преодолея — като наклони леко глава, Кейти взе вилицата си. — Има ли нещо друго, което искаш да знаеш?
Когато Трент пое ръката й, тя не я отдръпна, а просто зачака.
— Не исках да те нараня — колко добре лежеше ръката й в неговата, сякаш бе създадена за това. — Само не съм в състояние да ти дам, да дам изобщо някому, обещание за любов и вярност.
— Колко тъжно — поклати глава Кейти. — Знаеш ли, аз губя само дома си. Ала мога да си намеря друг. Ти губиш остатъка от живота си, а имаш само един живот. Това вино е много хубаво — рече, като неочаквано смени темата. — Как се казва?
— „Пуйи Фюме“.
— Ще трябва да го запомня — продължи да говори весело, но не усещаше вкуса на храната. Когато им сервираха кафето, вече се беше изнервила до крайност. Беше напрегната като навита пружина. Знаеше, че ще й бъде по-лесно ще разглоби някой мотор с голи ръце, отколкото да изтърпи още една такава вечер.
Да го обича толкова отчаяно и да бъде достатъчно силна, достатъчно горда, за да се прави, че ще може да живее без него! Да седи, опитвайки се да запомни и съхрани всяка дума, всеки жест, всяка черта от лицето му, като в същото време се преструва, че всичко е наред и просто й е все едно!
Искаше й се да вика, да крещи, да проклина и да го прати по дяволите, затова, че я беше докарал до лудостта да го обича, след което се бе отдръпнал.
Можеше само да се усмихва учтиво и да извика на помощ гордостта си.
— Разкажи ми за дома си в Бостън — предложи тя. Така поне щеше да си го представя в самотните нощи, които й предстояха.
Той не можеше да откъсне очи от нея. Обиците проблясваха на ушите й, а пламъкът на свещите се отразяваше в очите й. Ала през цялото време имаше усещането, че се бе оградила с непроницаема, невидима стена. Оградила бе по-важната част от себе си. И Трент никога вече нямаше да достигне до истинската й същност. Нито да я види отново цялата.
— Моята къща ли?
— Да, там, където живееш.
— Ами, просто къща — изведнъж осъзна, че всъщност тя не означаваше нищо за него. Едно чудесно капиталовложение и нищо повече. — На няколко минути от офиса ми.
— Удобно. Отдавна ли живееш в нея?
— От около пет години. Всъщност я купих от баща ми, когато се раздели с третата си жена. Бяха решили да ликвидират някои имоти.
— Разбирам — страхуваше се, че наистина го разбира. — Майка ти също ли живее в Бостън?
— Не. Тя предпочита да пътува. Не обича да е свързана с едно определено място. Не й е в характера.
— Също като моята пралеля Колин — усмихна се Кейти над чашата си. — Това е лелята на татко, най-голямото дете на Бианка.
— Бианка — продума тихо Трент и си спомни мига, в който почувства онова топло, нежно докосване над своята и Катринината ръка.
— Тя живее по презокеанските кораби. Непрекъснато получаваме картички от цял свят или ни се обажда от някое екзотично пристанище. Я Аруба, я Мадагаскар. На осемдесет и няколко години е, стара мома и е добра като акула, която има махмурлук. Всички треперим от страх при мисълта, че може да ни дойде на гости.
— Не знаех, че имаш и други живи роднини, освен леля Коко и сестрите ти. Тя може би знае нещо за огърлицата.
— Пралеля ми Колин? — Кейти се замисли. — Съмнявам се. Била е бебе, когато е умряла Бианка. И по-голямата част от детството си е прекарала по колежи. — Без да мисли, свали клипсовете и поразтърка ушите си. Кръвта на Трект кипна. — Ако я открием, което много-много не ми се вярва, и й разкажем всичко, вероятно ще дотърчи, ще прерови всяко кътче и ще преобърне всеки камък. Не че обича много Замъка, но е луда за пари.
— Не прилича много на член на вашето семейство.
— О, в нашето семейство има най-различни типове — след като прибра обеците в чантата си, тя се облегна на масата. — Правуйчо ми Шийн — най-малкият син на Бианка, е бил истински Казанова. Простреляли го, когато се катерил по прозореца на любовницата си. На една от любовниците си. Тя, разбира се, била омъжена. Оживял, ала заминал за Карибските острови и повече никой не чул нищо за него. Итън, моят прадядо, загубил огромното си състояние на карти и коне. Хазартът бил неговата страст и той го погубил. Хванал се на бас, че може да преплува с лодка разстоянието от Бар Харбър до Нюпорт и обратно за шест дни. Направил го, но на връщане от Нюпорт попаднал в буря и потънал. Което означава, че загубил последния си облог.