Сега тя е моето наказание. Напомня ми за греха, който не съм извършила, ала който е в сърцето ми.
Седя в моята кула и пиша. Виждам скалите долу, където Кристиян рисува. Там, където ходех, когато се измъквах от къщи като гузна прислужница. Срамувам се.
Гледам надолу и сякаш го виждам. Той наблюдава морето и ме чака.
Няма да отида. Ще седя тук и ще се измъчвам.
А когато почувствам, че имам достатъчно сили, ще отида и ще му кажа сбогом. Ще му пожелая всичко хубаво.
И докато премине дългата зима, която ме очаква, ще си мисля дали следващото лято той отново ще бъде тук.“
Десета глава
— Ето документите, господин Сейнт Джеймс. Заповядайте.
Без да обръща внимание на секретарката си, Трент продължаваше да стои и да гледа втренчено през прозореца. И така всеки ден, откакто се върна преди три седмици. Стоеше и гледаше през тъмните стъкла града в краката си. Небостъргачи от стъкло и стомана се извисяваха до старинни сгради в удивителна архитектурна хармония. Беше часът на най-натоварения трафик. Улиците се задъхваха от хора и автомобили. Край реката тичаха спортисти с шарени екипи. Зад тях плуваха платноходки с издути от пролетния бриз платна.
— Господин Сейнт Джеймс?
— Да? — той се обърна към секретарката си.
— Донесох документите, които поискахте.
— Благодаря, Анджела — по навик погледна часовника си. — Минава пет. Защо не си вървите? Сигурно в къщи ви очакват.
Анджела се поколеба. От шест години работеше за Трентън. Но за пръв път я наричаше по име и проявяваше някакъв интерес към семейството й. А вчера й направи комплимент за роклята. Промяната бе очевидна и всички я забелязаха. Като негова секретарка тя се чувстваше почти задължена да открие причината.
— Може ли да говоря с вас за минутка?
— Разбира се. Седнете, ако искате.
— Не, благодаря. Надявам се, че няма да го приемете като нездраво любопитство, ала бих искала да ви питам добре ли сте?
На устните му се мярна усмивка.
— А нима изглеждам зле?
— Не, напротив. Може би само малко уморен. Но откакто се върнахте от Бар Харбър, изглеждате доста разсеян и някак си различен.
— Да, може би съм малко разсеян. И различен, а за да отговоря на въпроса ви, ще кажа, че не се и чувствам много добре.
— Господин Сейнт Джеймс, ако мога да ви помогна с нещо…
Като я наблюдаваше, той приседна на края на бюрото си. Беше доволен от нея, защото бе бърза, изпълнителна и интелигентна. Когато му я препоръчаха, го смути фактът, че има две малки деца. Страхуваше се, че няма да е в състояние да изпълнява задълженията си, ала се оказа, че греши. Тя беше отлична секретарка.
— Анджела, от колко време сте омъжена?
— Омъжена ли? — тя се обърка от неочаквания въпрос. — От десет години.
— Щастлива ли сте?
— Да, Джо и аз сме щастливи.
Джо, значи така се казваше мъжът й. Никога не бе знаел. Не го бе интересувало.
— Защо?
— Какво защо?
— Защо сте щастливи?
— Ами… Защото се обичаме, предполагам.
Трент кимна.
— И това достатъчно ли е?
— Със сигурност помага да се преодолеят някои критични моменти — тя се усмихна мило, мислейки си за Джо. — Ние също сме имали такива, но единият от двама ни винаги съумяваше да разбере другия.
— Значи вие сте една щастлива двойка. Много ли общи неща има между вас?
— Не мисля. Джо обича футбола, аз не. Той обича джаз, а аз не го разбирам — Анджела изведнъж осъзна, че за пръв път, откакто работи за Трентън, разговаря с него така свойски. — Понякога ми се струва, че съм си сложила тапи за ушите през целия уикенд. Друг път, когато много му се ядосам, си мисля какво би бил животът ми без него. И не ми харесва това, което виждам. — Тя пристъпи напред. — Господин Сейнт Джеймс, ако сте разстроен заради сватбата на Марла Монблан миналата седмица, ще си позволя да кажа. По-добре, че се отървахте от нея.
— Марла се е омъжила?
Леко изненадана, Анджела поклати глава.
— Да, миналата година, за нейния играч на голф. Пишеше го във всички вестници.
— Пропуснал съм… — защото във вестниците имаше други неща, които го интересуваха.
— Доколкото знам, вие за известно време се виждахте с нея.
Трент погледна секретарката, си. Точно така, думата „виждали“ подхождаше точно на отношенията му с Марла.
— Да.
— И не сте… разстроен?
— За какво, за Марла ли? — всъщност седмици наред изобщо не беше се сещал за нея. Откакто влезе в оня сервиз и зърна чифта износени ботуши, подаващи се под колата.
Аха, значи има друга жена, реши Анджела. И ако тази непозната имаше такова влияние върху шефа й, тя бе изцяло на нейна страна.
— Господине, ако умът ви е зает с някоя друга… С нещо друго… — поправи се веднага тя, — то може да премислите ситуацията.