Той взе телефона и като впрегна на работа всички сиви клетки на Сейнт Джеймсовия род, завъртя колелото на съдбата.
Ханк привършваше лъскането на бронята на стария „мустанг“, модел 69 година. Сетне се отдръпна и се залюбува на работата си.
— Ела да видиш, струва ми се, че е супер — извика той на Кейти.
Тя погледна към него, ала бе заета със спирачната система, която поправяше.
— Вярвам ти.
— Искаш ли да се захвана с резервоара?
Кейти прокле невъздържано, защото по лицето й покапа спирачна течност.
— Не. Нали вече три пъти ми каза, че имаш среща тази вечер. Измий се и изчезвай!
— Благодаря — той започна да подрежда инструментите. — Намерихте ли къща?
— Не — опита се да не обръща внимание на болката, която прониза сърцето й. — Утре ще ходим да търсим.
— Без Калхунови Замъкът няма да е същият. Има ли нещо вярно за тази огърлица? Вестниците са пълни с какви ли не истории за нея.
— Всяко чудо за три дни. Ще престанат.
— Ако я намерите, представяш ли си, ще станете милионерки. Можеш да спреш да работиш и да се преместиш във Флорида.
Въпреки лошото си настроение, тя се разсмя.
— Е, все още не сме я намерили — всъщност с какво разполагаха? Само с една записка, която изровиха сред купищата стари хартии. — Така че Флорида може да почака. А спирачките не.
— Май ще тръгвам. Да заключа ли?
— Не, не, върви. Приятно прекарване.
Ханк излезе, подсвирквайки си. Кейти спря за миг, за да разкърши рамене и глава. Щеше й се да го бе задържала още малко, така, за компания. Въпреки че говореше за къщата и огърлицата, все пак разсейваше мислите й.
Независимо колко високо бе пуснала радиото, когато оставаше сама, сякаш потъваше в ужасна, непроницаема, оглушителна тишина.
Всеки момент очакваха известие от адвоката. Може би днес следобед леля Коко вече бе получила съобщението, че договорът е подписан и е определена дата за среща.
Дали Трент щеше да дойде? Не, разбира се, защо да идва. Сигурно щеше да изпрати представител. Така щеше да е най-добре.
Освен това имаше толкова много работа. Нямаше време за глупости. Продължаваха да ровят из документите за някакъв знак за огърлицата, претърсваха къщата, трябваше да свърши ремонта на „мустанга“.
Но си представи Трент и отново я заболя. Помъчи се да прогони и болката, и мислите. Всичко ще бъде наред. Всяко зло за добро. Трябва да е така. След като намерят нова къща и се пренесат там… След като замрат приказките за огърлицата… Всичко ще се оправи, животът ще потече по стария си начин, ще стане отново нормален.
А ако тази болка не си отиде, ще трябва да се научи да живее с нея.
Имаше своето семейство. Заедно щяха да успеят. Можеха да се справят с всичко. Както досега.
Когато свърши, раменете й бяха съвсем изтръпнали. Тя ги разкърши и започна да се измъква изпод колата, когато осъзна, че всъщност радиото не свири. Огледа се. И го видя, седнал на пейката. Ключът от ръката й падна на пода.
— Ти какво правиш тук?
— Чакам те да свършиш — изглежда страхотно, както винаги, помисли си той. — Как си?
— Заета съм — о, Боже, докога ще ме боли така? — Кейти се обърна и натисна бутона на стената. Колата започна да слиза плавно към земята. — Дошъл си за къщата, предполагам.
— Да. Главно за това.
— Очаквахме, че ще се обади адвокатът.
— Знам.
Колата стъпи на пода. Тя взе парцал и избърса ръцете си.
— С подробностите се занимава Аманда. Можеш да я намериш в „Бей Уотч“, ако искаш да говориш с нея.
— Това, за което искам да говоря, засяга теб. Нас.
Кейти го погледна и отстъпи инстинктивно назад, докато Трент пристъпи към нея.
— Аз няма какво да обсъждам с теб.
— Добре, тогава ще говоря аз.
Той приближи бързо. Може би, ако искаше, можеше да го отблъсне. Може би. А беше толкова хубаво, когато устните му намериха нейните, залепиха се за тях и ги изпиха. Ръцете му обгърнаха лицето й.
Гордостта й отлетя някъде, достатъчно далеч, че да не й пречи, когато вдигна ръце и го прегърна.
— От три и половина седмици мисля само за това — прошепна Трент.
Кейти присви очи.
— Върви си, Трент.
— Катрин…
— По дяволите! Казах, върви си! — тя се освободи от него. — Мразя те затова, че си дошъл, затова, че отново ме правиш на глупачка.
— Не си глупачка. Никога не си била.
Ръцете му посегнаха, ала Кейти грабна чука от масата и го размаха.
— Ако още веднъж ме докоснеш, ще ти счупя главата.
Той я погледна. Очите й хвърляха истински зелени пламъци. Не се шегуваше.
— Слава Богу! Отново си ти. Само ме чуй. Моля те.
— Между нас всичко е ясно. Няма какво да обсъждаме.