— О, ти достатъчно ясно ми даде да разбера какво искаш и какво не искаш! Нямаш право да започваш пак!
— По дяволите правилата! — Трент я разтърси здраво. — Опитвам се да ти кажа, че те обичам. Това ми се случва за пръв път и няма да ти позволя да го превърнеш в аргумент.
— Ще го превърна, в каквото си искам — отвърна Кейти, ала от гняв гласът й изневери. — Аз пък няма да ти позволя отново да ме нараниш. Няма да ти дам… — Изведнъж осъзна какво беше казал той преди миг. Очите й се разшириха. — Ти какво каза? Че ме обичаш ли?
— Само спри и ме изслушай. Прекарах три и половина ужасни седмици. Бях самотен и нещастен без теб. Отидох си, защото мислех, че ще мога да те забравя. Защото мислех, че така е правилно. Че ще бъде по-добре и за двама ни. Логично беше. И все още е. Ние никак не си приличаме. Не мога да пресметна процента на риска, ако живеем заедно. Не знам дали за теб няма да е по-добре да прекараш живота си с някой друг. Например Фини.
— Фини ли? — Тя избухна в смях. — О, да, той е богат. — Когато се успокои, Кейти почука с юмручета по гърдите му. — Знаеш ли какво? Защо не си грабнеш процентите и не си отидеш в Бостън, да си начертаеш графика на риска? Сега ме остави! Имам си работа.
— Чакай, не съм свършил! — тя отвори уста, но той много бързо я затвори с целувка. А чак когато остана без дъх, я пусна. — Остави логиката и процентите настрани. Катрин, всеки миг, когато си повтарях, че не вярвам в любовта или женитбата или вечната любов, си спомнях как се чувствах, когато бях с теб.
— И как? Как се чувстваше?
— Жив. Щастлив. И знаех, че никога няма да се почувствам пак така, ако не се върна — той отпусна ръце. — Ти веднъж каза, че може би ще загубя най-хубавото от живота си, когато те загубя. Беше права. Не знам как, ала трябва да опитам. Имам нужда се от теб.
Трентън се страхува, осъзна тя. Много повече от мен. Вдигна ръка към лицето му.
— Мога да ти дам гаранция за карбуратора, Трент. Не и за това.
— Искам само да повториш, че ме обичаш все още. Че ще ми дадеш още един шанс.
— Аз все още те обичам. Но не мога да ти дам друг шанс.
— Катрин…
— Защото все още не си се възползвал от първия — тя докосна устните му.
— Защо не опитаме заедно! — попита и се разсмя, като я привлече към себе си той.
— Ето че го направи! Целият се омаза с грес!
— Ще трябва да свиквам! — Трент я отдръпна от себе си и се взря в очите й. Всичко, което искаше и от което се нуждаеше, беше там. В тези зелени очи. — Обичам те, Катрин. Много.
— И аз ще трябва да свиквам — погали лицето му тя. — Може би ако го повториш няколко хиляди пъти?
И той го повтаряше, и повтаряше, докато целуваше устните, очите, косите й.
— Май започвам да свиквам. Може би все пак трябва да затворим вратата, а? — прошепна, останала без дъх, Кейти.
— Остави я! Все още съм Сейнт Джеймс и знам какъв е редът, ала сега нищо не ме интересува.
— За какъв ред говориш? — усмихна се тя, като посегна и разкопча най-горното копче на ризата му.
— Почакай. През целия път дотук мислих за това. Може да се направи по най-различни начини. Мога да те изведа, да пием вино, шампанско. Или да отидем в градината, при беседката с цъфналата глициния… — Трент се огледа из сервиза. Миришеше на орлови нокти и машинно масло. Чудесно! — Но тук, струва ми се, е най-подходящото място и най-подходящото време. — Бръкна и извади от джоба си малка кутийка. Отвори я и я подаде на Кейти. — Ти веднъж ми каза, че ако ти подаря диамант, ще се изсмееш в лицето ми. Затова реших, че ще имам повече късмет с изумруд.
Кейти гледаше зеления камък в златен обков. Сълзите я задавиха. Камъкът проблясваше, пълен с надежда и обещания.
— Ако това е предложение, нямаш нужда от късмет! — мокри и блестящи, очите й потънаха в неговите. — Отговорът е „да“.
Той сложи пръстена на ръката й.
— Хайде да си вървим у дома.
— Да — тя мушна ръката си в неговата. — Да си вървим у дома.