Филип Шелби
Опасни муцуни
Пролог
„Всяко отклонение от строго установените процедури, увеличава броя на труповете“
Отдалеч си личеше, че сградата е била строена пестеливо, само с подръчни материали: камъни от близката река и плочи от черен аспид. Гредите бяха грубо издялани, от червеникав кедър, който се срещаше само в западните щати. Скосеният й покрив и скучната фасада създаваха впечатлението за ловна хижа, чийто силует някак неусетно се стопява и чезне сред околния пейзаж. Ниският хълм, върху който бе кацнала тя, се очертаваше заобиколен от високи ели, закриващи гледката към постройката. Прозорците на къщата бяха от специално стъкло, за да не пропускат прекалено силната слънчева светлина през наближаващите летни месеци.
Всички по-важни помещения гледаха към прашния път, който беше частна собственост. Неговият край се губеше в далечината. Дълъг около 4,5 км, с дълбоки коловози в пръстта, този път (почти непроходим след падането на първия сняг), излизаше на третостепенното шосе, което се извиваше край бреговете на езерото Кьор д’Ален в продължение на пет километра, преди да стигне до едноименното градче1.
Собственикът на къщата седеше изправен до перилото на верандата, опасваща къщата от четирите страни. Беше прехвърлил шестдесетте — не много висок, но набит и широкоплещест, със стойка, напомняща за опитен моряк, застанал на вахта на командния мостик на някоя шхуна. Ръцете му — едри, груби и мазолести — приличаха на ръцете на рибарите, които никога не се разделяха с ръчно плетените мрежи. Загорялото му, сбръчкано лице, с едва наболи мустаци, с бакенбарди, заедно със сините му очи, потънали зад внушителните торбички, допълваха представата за застаряващ морски вълк. А той всъщност винаги бе изпитвал отвращение към моретата, въпреки че доста често му се бе налагало да плува с лодка в езерото — дори можеше по памет да нарисува очертанията на брега.
Усетил хладния полъх на вятъра, който разлюля върховете на дърветата, мъжът вдигна ципа на якето си. Под него имаше само червена вълнена риза, плътно прилепваща около якото му тяло. Носеше избелели джинси и поовехтели, но грижливо лъснати ботуши. Домакинът знаеше, че по-нататък, на юг, по бреговете на дългото езеро, където нямаше високи дървета, които да спират слънчевите лъчи, температурата винаги е с няколко градуса по-висока, докато тук, сред северните гори на Айдахо, дори и в началото на месец май си оставаше хладно и неприветливо.
От верандата домакинът виждаше близо еднокилометрова отсечка от шосето. Още нищо не се задаваше по пътя, ала той бе сигурен, че скоро ще има посетител. Ето… далеч на запад, зад дърветата, се надигна облак прах.
Само неколцина от най-близките му приятели, запалени ловджии и рибари, склонни да споделят самотата му, можеха да се появят по пустия път. Изключения от това правило се случваха извънредно рядко. Сега очакваше именно такъв гост.
Подобно на останалите посетители, и този гост бе получил указания да вземе самолет до международното летище „Споукейн“, на 40 мили оттук, в съседния щат Вашингтон. По-добре бе гостът да изгуби още час, докато се добере до бреговете на езерото Кьор д’Ален, отколкото да пристигне с частен самолет на доста безлюдно летище в някое близко градче, с което неминуемо щеше да привлече любопитството на местните жители.
Подобно на останалите посетители, и този гост трябваше да пристигне без свита. Едно от неизменните правила на домакина бе да приема само по един гост. Така се гарантираше усамотяването на двамата мъже: домакина и поредния гост. Последният дори се усещаше съблазнен да остане за уикенда, примамен от тишината на девствената природа наоколо. Великолепните околности от години привличаха богати бизнесмени, любители на природата и на здравословния живот — те по цял ден или ловяха риба в езерото, или играеха голф на игрището до брега. Затова никой не се учудваше, ако в тези глухи краища внезапно се появеше още някой от най-влиятелните мъже в страната.
Домакинът се загледа в пътя и видя нещо синьо да се мярка между стволовете на дърветата. След няколко минути на завоя се показа син джип „Чероки“. Отдалеч си личеше, че шофьорът на джипа кара доста бързо, без да обръща внимание на неравностите по пътя. Широките гуми обилно пръскаха кал наоколо.
Гостите винаги бързаха да стигнат до къщата му…
Домакинът знаеше всичко, което бе длъжен да знае за поредния си посетител, за въпросите, които измъчваха съзнанието му — кога и къде и най-важното: как ще бъде извършено. Защото и той като другите идваше тук с проблем, който не търпеше отлагане. Домакинът знаеше колко мъчително бе за неговите гости да изпадат в пълна безпомощност, внезапно лишени от могъщото си влияние. Можеше да си представи безумните колебания на емоциите им — от яростно негодуване до пълно отчаяние. Знаеше също колко страдания им костваше решението да поемат по дългия път към бреговете на езерото Кьор д’Ален.
1
Кьор д’Ален е име на град и на езеро в северозападната част на САЩ, в щата Айдахо. — Б.пр.