Следобедното събиране се смяташе за неофициално и тъкмо това гарантираше истинско празнично настроение. На безупречно поддържаната морава откъм западната стена на оградата, покрай старите кестени и цветните лехи, заобиколени от бели камъни, се вихреше с пълна сила барбекюто за персонала на посолството. Неприятният полъх на автомобилни газове откъм „Шанз Елизе“ не можеше да надвие над вкусното ухание на печени ребърца и хамбургери. Наоколо, сред пейките, бяха опънати маси с ленени покривки в червено и бяло, отрупани с купи с пържени картофи и салати, туршия и подправки. От кухнята бяха домъкнали шест буренца с добре изстудена бира „Милър“ — жест на любезност от страна на военновъздушния аташе — бирата бе доставена отвъд океана.
На децата на служителите от посолството и на неколцината френски работници от помощния персонал беше сервирано в остъклената зала. За децата бе предвидено куклено представление. Беше нает и клоун, който вече жонглираше със захарни пръчки.
Но най-оживено беше в средата на поляната, точно между двата кестена. Френското Министерство на образованието беше подарило на посолството детска въртележка, задвижвана от генератор. Върху платформата имаше осем ярко боядисани дървени кончета, а над тях — брезентов навес. Наоколо се лееха звуците на популярна детска песничка.
Холис Фримънт, тогава единадесетгодишна, беше издокарана в розова рокля, с бели чорапки и чисто нови лачени обувки. Нетърпеливо потропваше с крачета, изгубила търпение. Кога най-сетне ще спре тази въртележка? Зад нея баща й се смееше гръмогласно. Тя се обърна и го изгледа сърдито. Бе проявила достатъчно възпитание и бе отстъпила реда си на по-малките, но сега повече нямаше да чака!
Баща й коленичи и я целуна по бузата. Холис се засмя, погъделичкана от меките му гъсти мустаци.
Помнеше песента наизуст. Особено й харесваше рефренът. Динг-донг-данг…
Момичето вдигна очи към синьото небе, по което нямаше нито едно облаче. Апетитният аромат на барбекюто подразни обонянието й и Холис внезапно осъзна колко е огладняла. Но дори и това не можеше да я накара да помръдне от мястото си пред въртележката.
Към тях се приближи някакъв мъж, който поздрави нея и баща й на френски. Холис отвърна учтиво, а мъжът се наведе и нежно я погали по косата. Холис обаче забеляза как усмивката на непознатия внезапно се стопи, когато заговори с баща й. Двамата мъже се отдалечиха, пъхнали ръце в джобовете, свели глави един към друг. Разговаряха тихо и тя не можа да чуе нито дума. Но видя как баща й внезапно започна да ръкомаха, после нервно прокара пръсти през косата си, докато се оглеждаше притеснено.
Холис остана озадачена от промяната в поведението на баща си. Тя знаеше, че около него постоянно се навъртат някакви мълчаливи мъже, без да разбира още какво означават думите „лична охрана“. Баща й веднъж й бе обяснил, че тези чичковци са нещо като полицаи. Тогава тя не го бе разбрала, но сега още по-малко разбираше защо баща й беше толкова разтревожен. Беше прекалено малка, за да знае какво означава да се страхуваш за живота си.
— Татенце!… — Тя дръпна единия крачол на баща си.
Ръката му стисна нейната, но той не спря да се оглежда, без да прекъсва разговора с непознатия французин.
Холис се извърна към децата, които се трупаха около платформата на въртележката. Всички бързаха да се покатерят на дървените кончета. Едно от тях, Джими Доус, с руса коса, отдавна беше станало неприятно на Холис. Момчето вече почти се беше добрало до седалката върху гърба на кончето, когато тя извика сърдито:
— Татенце!
— Съжалявам, много съжалявам, тиквичке, но сега е ред на Джими да се порадва на въртележката.
Момичето обаче хукна към платформата, огледа незаетите кончета — имаше едно червено, две златисти и едно синьо — и се втурна към най-близкото. Седна върху седлото и веднага протегна ръце към ушите на кончето, които служеха за дръжки.
Забеляза, че боята бе започнала да се лющи по врата на кончето.