— Мина ми през ума.
— Хари, има още нещо, което може да ни кажеш — тихо рече Холис. — Споменавано ли е името на Доусън Уайли в някой от бюлетините на твоята служба?
— Не. Но го видях в един от бюлетините на ФБР. Изглежда са се опитали да го открият в Кьор д’Ален, но не са го намерили. Доколкото знам, никой не знае къде е той.
Джейкъб забеляза погледите, които си размениха Холис и Кроуфорд.
— Защо? Каква връзка има той с всичко това?
— Има още нещо, което трябва да знаеш.
Холис му разказа за убийството на Макган в склада на Уест Бродуей.
Детективът поклати глава и въздъхна.
— Добре. Вие двамата сте страхотни късметлии, няма що. Има ли някой, който да не ви преследва? — Замълча. — Имам още един въпрос. Ако се доберем до този Майстор, ще трябва ли да се церемоним с него? Искам да кажа, да му прочетем правата и други подобни глупости?
— Нужен ни е жив — равнодушно каза Холис. — Той има какво да ни разкаже. Но след това… — Тя сви рамене.
24.
От терасата на хотелския си апартамент Робърт Балантайн се любуваше на гледката на Ню Йорк, окъпан от слънчевите лъчи, блестящ под синьото небе. Дъждът бе измил града от престъпленията и бензиновите пари. Дори грохотът на милионния град бе стихнал. Настъпващият ден бе изпълнен с обещания.
— Сър…
Балантайн се обърна към двамата агенти от специалните служби.
— Знам, знам.
Ставаха дяволски нервни, щом се доближеше до терасата. Но ако спечелеше изборите, тяхното присъствие около него щеше да бъде денонощно. Мислите му се върнаха назад, както напоследък често му се случваше, към онзи майски ден и посещението му в Кьор д’Ален. Пролетта и лятото отминаха, почти се бе изравнил в класациите с президента, но все още не го бе надминал. Пет милиона долара бяха изчезнали по сметката в швейцарската банка, но все още нищо драматично не се бе случило. А до изборите оставаха по-малко от два месеца.
Неведнъж Балантайн се бе изкушавал да се обади на мъжа, който тихо го бе уверил, че ще му гарантира победата. Но всеки път, когато посягаше към телефона, мисълта за риска го спираше. Кой ще вдигне слушалката от другия край на линията? Дали няма да се включи устройство за запис? Някой можеше да запише разговора, след това да идентифицира гласа му и по-късно да използва записа, за да го съсипе. Нямаше друг избор, освен да чака.
Балантайн влезе в дневната, прекоси я и се запъти към спалнята. Чу леко тананикане откъм открехнатата врата на банята, седна на леглото и се загледа.
Жена му седеше гола пред голямото огледало и се занимаваше с грима си. Леките й плавни и естествени движения караха сърцето му да се свива. Обичаше да я наблюдава в моменти като този — когато имаше по себе си само пудра и крем, защото именно така я бе видял на сутринта след първата им любовна нощ.
Ако изобщо бе възможно, сега я обичаше повече, отколкото преди двадесет години, когато тя бе умно и живо момиче, прямо и изпълнено с енергия, една от многото доброволни сътруднички в предизборната му кампания за губернаторското кресло. Тялото й все още го вълнуваше, но това, за което копнееше най-много, бе нейната душа, нежност и приятелство. Тя беше не само негова съпруга, но и равностоен партньор, който взимаше участие във всичко, засягащо живота му. Е, почти във всичко. Не смяташе, че тя трябва да узнае за Кьор д’Ален. Никога.
Фактът, че самата тя се бе превърнала в силна и популярна личност, го изпълваше с гордост. Робърт Балантайн притежаваше достатъчно политически опит, за да не изпитва завист. Самият той доста трудно бе постигал всеки свой успех. Не се дразнеше, че Клаудия принадлежеше към тази избрана група хора, които можеха да превърнат в злато всяко нещо, до което се докоснаха. Това бе неуловима магия, която идва или по наследство, или като дар от Бога, но не се научава.
— Май проявяваш доста живо любопитство към женското тяло — шеговито подметна Клаудия и го погледна в огледалото.
Балантайн се изкиска.
— Представям си как сегашният обитател на Белия дом би се възползвал от този факт.
— Ела и ми дай целувка.
Балантайн пристъпи зад нея и леко допря устни до врата й.
Клаудия потръпна.
— Все още ми въздействаш както някога…
— Освен това имаме време, преди да…
Телефонът до тоалетната чиния иззвъня.
— Не мога да повярвам — промърмори Балантайн.
Отиде в нишата, седна върху тоалетната седалка и вдигна слушалката.