Кроуфорд застана до навеса, успокоен от факта, че поне бе приключило настаняването на посетителите по столовете. Погледна към платформата. Помощниците на Клаудия Балантайн трескаво се суетяха, за да нагласят катедрата в последната минута. За ужас на тонтехниците отнякъде се появи микрофония и те се заеха с проследяването на кабелите.
Накъсаните думи на Холис още отекваха в ушите му, докато той се приближаваше към платформата. Успя да зърне Клаудия Балантайн сред тълпата от репортери, видя също как тя изгледа помощниците си, с многозначително вдигнати вежди.
Явно нямаше търпение да започне час по-скоро.
Кроуфорд видя всичко това. Сега Клаудия Балантайн трябваше да изкачи стъпалата до платформата, да застане зад катедрата, да се обърне към публиката си…
Той отмести поглед към внушителната статуя, огледа короната, после отново се взря в платформата. Нямаше никакви препятствия между Майстора и набелязаната му жертва, ако предположението на Холис бе вярно. От това разстояние, при тези обстоятелства, професионалист като Майстора няма да пропусне целта.
Не! Не искаше да изоставя Холис сама в онзи лабиринт.
— По дяволите, обади ми се! — чу той ръмженето на Джейкъб.
Кроуфорд приближи микрофона към устните си.
— Джейкъб?
— Слушам те.
— Свържи се с пилота на хеликоптера на Балантайн. Обясни му каква е ситуацията тук. Кажи му, че ни заплашва огромна опасност. Ще се опитам да се свържа с Холис, но този проклет железобетон…
— Разбрах. Нямаме време за губене. Стой там и ме чакай.
— Какво ще правиш?
— Имам една малка изненада. — Кроуфорд замлъкна за миг. — Но преди това трябва да свърша още нещо.
Хеликоптерът с Робърт Балантайн на борда беше на половин километър от острова, над който се извисяваше Статуята на свободата, когато шефът на охраняващия екип от специалните служби внезапно извика на пилота:
— Спри! Спри! Веднага ни измъкни оттук!
Пилотът бе ветеран от войната в Персийския залив. Реагира с главозамайващо остър завой, от който мъжете от охраната в дъното на кабината се струпаха един връз друг.
— Какво става, по дяволите? — кресна Балантайн и оттласна агента, стоварил се отгоре му.
— От нюйоркското полицейско управление току-що ни предупредиха, че има стрелец на острова, сър! — рапортува задъхано шефът на охраната. — Не можем да рискуваме.
Агентът посочи надолу към острова. Балантайн се наведе към плексигласовото стъкло и видя още един хеликоптер, който кръжеше над пристана за фериботите. Балантайн отново се извърна към шефа на охраната:
— Но нали съм тук? Каква опасност може да…
Агентът изтръпна. Стори му се, че сенаторът е получил сърдечен припадък. Кръвта се бе отдръпнала от лицето му, ръцете му трепереха неудържимо.
— Сър? Сър, какво ви е?
— Смъкни ме още сега на този проклет остров! — дрезгаво прошепна Балантайн.
— Не мога да направя това, сър.
Но Балантайн не го чу. Мислите му се устремиха трескаво назад, в недалечното минало, когато в онази хижа в Кьор д’Ален бе принуден да изслуша обясненията на домакина. Спомни си как Доусън Уайли го бе запитал доколко силно желае да стане следващия президент на Съединените щати. Припомни си и своя отговор.
Тогава Уайли го бе попитал дали е напълно готов да приеме всички изпитания, които ще му поднесе съдбата, защото след сигнала за започване на акцията нищо не може да се промени или отмени. Нямаше да поддържат връзка… никакви контакти, никакви колебания, никакви корекции. Никой няма да му докладва какво е решил Доусън Уайли. Нито ще знае фаталната дата и час. Но ще му бъде гарантирано влизането в Белия дом.
И тогава той се бе съгласил. С всички условия.
Робърт Балантайн сам не можа да си обясни кога се досети, че съпругата му е в опасност. Дотогава въобще не му бе хрумвало, че тя може да бъде замесена в плановете на Уайли. Но разбра, че при тези обстоятелства нито молбите, нито заплахите, нито обясненията можеха да убедят охраната да го свали на острова. Оставаше само един изход: с рязко движение сенаторът измъкна пистолета от кобура на най-близкия до него агент и го насочи към главата на пилота:
— Към острова! Веднага!