Служителят от охраната кимна с глава — сигнал към метрдотела да не се намесва. Той зърна мистър Уайли още щом прекрачи входа на ресторанта, но се престори, че не го е открил.
— Не го виждам — промърмори той.
— Ето го там, до онази маса.
Възбуденият й глас привлече вниманието на посетителите. Всички се обърнаха към нея. Уайли също я забеляза и й махна с ръка. Едва тогава мъжът от охраната отпусна хватката си.
— Вашият вестник, мадмоазел. Желая ви приятен ден!
Служителят от охраната отново кимна едва забележимо към метрдотела и безшумно се изниза от ресторанта.
— Холис…
Доусън Уайли се надигна от стола си, когато тя се приближи към масата.
Широката усмивка, весело искрящите му очи и сърдечната прегръдка набързо я успокоиха и тя се опита да забрави досадния инцидент във фоайето.
Холис си помисли, че никой не би могъл по-добре от Доусън Уайли да послужи за рекламно лице на Американската асоциация на пенсионираните ветерани. Изглеждаше страхотно в обичайния си син блейзър, с леко посивели коси, в сиви панталони с кройка, типична за военните от запаса. Изящната вратовръзка във виненочервено и добре колосаната снежнобяла копринена риза допълваха непринудената му елегантност — приличаше на преуспял рентиер, решил да посвети оставащите му години само на пътувания. Но имаше едва доловима разлика между него и останали възрастни мъже и жени, насядали около масите: Уайли никак не се притесняваше от луксозната обстановка, дори се обръщаше към персонала с непринудена фамилиарност, непозната за американците в Париж. А когато поръча на келнера питието за Холис, акцентът му прозвуча съвсем като парижки.
Холис си каза, че опитният дипломат си личи от пръв поглед.
Той бе посветил почти целия си живот на кариерата — предимно в Париж, макар че неговият възход бе започнал като секретар на посолството на Съединените Щати в Лондон.
— Днес изглеждаш чудесно, Дий — отбеляза тя и се обърна, за да благодари с кимване на келнера, помогнал й да се настани на стола. Помоли го да й донесе кафе и портокалов сок.
— Но на теб изглежда ти влияят промените във времето — промърмори Уайли. — Или имаш някакви неприятности?
— Не. Просто не съм си доспала. Това е всичко.
— О, така ли? Нима най-после си успяла да намериш толкова страстен любовник? И не те оставя да се наспиш…
Холис усети как страните й се зачервиха и стеснително сведе очи. Разгърна колосаната ленена салфетка, след което машинално, без въобще да бе нужно, се зае да пренарежда сребърните прибори на масата пред нея. Но когато се осмели да вдигне глава, отново я прониза изучаващият поглед на Доусън Уайли.
— Париж е единственият град в света, където всичко ми напомня за онези години, когато бях млад, способен отново да се влюбя още на следващия ден — разбиращо кимна той. — Забрави ли, че си ми обещала да ме запознаеш с него?
Холис протегна ръка и нежно погали Уайли по бузата.
— Някой ден и това ще стане.
— Е, не че се притеснявам кой знае колко… — промърмори той. — Само… само бях любопитен да видя…
— Естествено. Има ли нещо ново около подготвяната среща? И в колко си лягаш, ако ми позволиш и аз да проявя малко от женското си любопитство?
— Може би много по-рано от теб.
— А може би е точно обратното? — засмя се Холис и се облегна назад. После отново се наведе към него и се пресегна през масата, за да стисне ръката му. — Но стига вече. Най-важното е, че отново сме заедно, Дий.
Всяка пролет Доусън Уайли пристигаше в Европа. Неизменно запазваше за любимия си Париж поне една седмица, за да навести старите си приятели от дипломатическия корпус, някои от които вече се бяха пенсионирали. Но тази година Париж го привличаше повече от всеки друг път — причината бе постъпването на Холис в посолството. Двамата не се бяха срещали от шест месеца, понеже Холис тогава работеше другаде.
Младата жена се бе притеснила, че заетостта й в консулския отдел на посолството няма да й позволи да остане по-дълго с Уайли. Опита се да му го обясни с учтиви, предпазливо подготвени фрази, ала той само махна с ръка и великодушно измърмори:
— Не, скъпа, не си въобразявай, че си задължена да ме съпровождаш до края на деня. Всичко тук ми е до болка познато. Имам предостатъчно стари приятели в този град, така че няма опасност да умра от скука. Аз да скучая, и то в Париж? Никога.