Той вдигна ръце и я прегърна. Устните му откриха нейните и ги вкусиха. Сетне се спуснаха надолу като крила на пеперуда, едновременно даряващи ласка и утеха. Милувки и шепот се сляха в едно, прогониха мрака и смъртта.
Холис усети ръцете му, които я повдигнаха с лекота. Тя разтвори бедра и ги обви около кръста му. Изохка, когато той проникна в нея.
Кроуфорд протегна ръка в мрака и вдигна слушалката.
— Да?
Беше Хари.
Кроуфорд погледна през рамо към Холис, която лежеше до него. Дишаше спокойно, гърдите й се повдигаха равномерно. Реши, че още спи, но клепачите й потръпнаха и очите й блеснаха на лунната светлина.
— Хари е. Взел е видеозаписите от летищата.
Той усети как пръстите й погалиха гърдите му.
— Кажи му, че тръгваме.
Ала вече бе твърде късно.
Когато Хари Джейкъб взе копията на видеозаписите за пътниците от всички аеролинии, самолетът на компанията „Карнивъл Еър“, полет 3754, вече се беше приземил по график в девет часа и петнадесет минути вечерта на летището във Форт Лодърдейл15. Майстора слезе от самолета заедно с тълпата от пийнали курортисти и се насочи към автобусите, които щяха да ги отведат до пристанището за едноседмично пътуване в Карибско море.
На изхода той се отдели от тълпата и взе автобуса до хотел „Хилтън“.
Седнал в студения автобус, Майстора се замисли каква чудесна страна е Америка. Беше голяма и пълна с места, където незабелязано можеше да отиде човек, тъй като мерките за безопасност във вътрешността бяха направо смехотворни.
В каютата на яхтата „Порт Фолио“ той бе открил не само скъпи дрехи, но и пари в брой — няколко хиляди долара. Освен това бе свалил от ръката на мъртвия мъж часовник „Ролекс“, украсен с диаманти; задигна и бижутата на момичето, които лесно можеше да заложи.
Взе такси до летището в Нюарк и билет за следващия полет. Притежаваше неизползван канадски паспорт, който бе изпратен на адреса на Дебелия Ли в Ню Йорк. Паспортът му осигури безпрепятствено преминаване през контролите. Най-трудната част от пътуването бе самият полет в компанията на досадните туристи.
Майстора слезе от автобуса пред главния вход на хотел „Хилтън“ и влезе във фоайето. Попита пиколото къде се намира барът. Няколко минути по-късно се настани в едно от сепаретата, зад малката масичка пред високите прозорци. Една млада сервитьорка се приближи, за да вземе поръчката му, удостои го с дръзка усмивка и се отдалечи.
Животът бе наистина хубав. И щеше да стане още по-хубав. Уайли, този камък в обувката му от петнадесет години, вече бе мъртъв. Най-сетне в безопасност. Можеше да започне отново, точно както Уайли му бе обещал.
Ала нямаше защо да бърза. През прозореца се виждаше красивият, осветен от нощните светлини бряг на Форт Лодърдейл. Горещото слънце и студените води на морето щяха да го излекуват. По-нататък по брега имаше стара френско-канадска колония, така че едва ли щеше да привлече вниманието на местните жители. Никой нямаше да се впечатли от един мъж на средна възраст, който говореше английски с лек френски акцент.
Сервитьорката му донесе коняка. Майстора малко пофлиртува с нея, но нямаше намерение да спази обещанието си и да дойде отново следващата вечер. Не биваше да забравя, че Кроуфорд все още бе жив.
Сега вероятно бе зает с проследяването на всички връзки между убийството на Балантайн и ОМЕГА. Защото за него най-важната задача ще бъде спасяването на ОМЕГА.
Освен това бе зает и с Фримънт. Кроуфорд трябваше да й осигури безопасност, след като е била толкова близо до един убиец. Свидетелите винаги се нуждаят от закрила.
Отпи от коняка. Рано или късно пътищата му ще се пресекат с тези на Кроуфорд. Срещата беше неизбежна. Да, той отново щеше да се срещне с Кроуфорд. И кой знае, може би и с Холис Фримънт. Трябваше да бъде много внимателен.
От дъното на салона сервитьорката внимателно наблюдаваше скъпо облечения възрастен мъж. Беше привлекателен. Ако пожелаеше, можеше да…
Ала в следващия миг зърна усмивката му. Това бе усмивка, породена от сладки спомени, примесена с копнеж или съжаление.