— Но пристигнахте с полет от Маями.
— Да, това пътуване наистина бе малко странно — призна той. — Обикновено пътувам до Азия: Хонконг, Сингапур, Банкок. Очевидно тази поръчка е била специална. Клиентът е помолил да я възложат точно на мен.
— Наистина ли? — тихо попита Холис. — Защо ще го прави? — продължи тя, макар че вече знаеше отговора.
— Нямам представа. От компанията ми казаха, че клиентът е избрал мен и е заплатил допълнително. Освен това имам доста добра репутация в този бизнес…
— А познавате ли този клиент? — прекъсна го Холис. — Срещали ли сте се с него?
— Не.
— Тогава защо е избрал вас?
— В компютрите на компанията имат всичките ми данни.
Холис кимна. Сега вече всичко й стана ясно: Майстора е успял да проникне в компютрите на компанията, прегледал е файловете на служителите, които включват и снимки на всеки куриер. Търсил е упорито, докато е открил някой, който би могъл да бъде сбъркан с него, макар и само за няколко секунди.
— Този пръстен, мистър Прес — тихо рече тя. — Той не е ваш.
Мъжът неудобно пристъпи от крак на крак.
— Казах ви, че това бе доста необичайна поръчка. Пръстенът ми бе изпратен чрез „Федерал Експрес“. Беше придружен от бележка, в която се казваше, че трябва да го нося, за да ме познаете.
— А мустаците и брадичката?
— Трябваше да си пусна. Очевидно за да можете да ме разпознаете.
— Това не ви ли се стори странно?
— Мадам, заплатиха ми три пъти повече от обикновено, плюс билет за първа класа. Ако този тип беше поискал, щях да облека и рокля. — Куриерът се поколеба. — Е, може би… чак до роклята нямаше да стигна.
Тя внимателно го огледа. Мъжът приличаше удивително на Майстора, но без мустаците и брадичката веднага би забелязала разликата, но така, както изглеждаше в момента, тя бе видяла това, което Майстора искаше да види. Пръстенът бе последният щрих в шедьовъра.
— Вижте, струва ми се, че не разбирам какво става тук — рече Прес. — Не нося нито контрабандна стока, нито наркотици.
— Сигурен съм, че е така — намеси се Кроуфорд.
Холис погледна към него и видя, че той бе отворил пакетчето.
— Какво е това, Сам?
Той й подаде малка черна кадифена кутийка за бижута.
— Безопасно е. Можеш да го отвориш.
С треперещи пръсти тя повдигна капака. Знаеше какво ще намери вътре.
В сатененото гнездо лежеше камеята, която Макган й бе дал в онзи ден, когато двамата с Майстора напуснаха Париж. Обърна я и видя, че задният капак бе запоен. Надписът още бе там: „Завинаги твой“.
Очевидно Майстора бе отишъл в онзи склад след Уайли и бе взел камеята, за да я използва при подходящ случай.
— Изглежда наистина хубава — обади се Прес. — Стара и много скъпа вещ.
Холис погледна към Кроуфорд.
— Той се е върнал, а ние го изпуснахме. Искал е да разберем това.
Отвън пред терминала, сред семействата, помъкнали куфари, сакове и кутии, вървеше един възрастен свещеник, облечен в черни панталони, с бяла колосана якичка. На гърдите му висеше скромен метален кръст, който се поклащаше в такт със стъпките му.
Той мина покрай стоянката за таксита и се спря пред един „Ситроен“, до тротоара. Когато отвори предната дясна врата, Тесие го посрещна с думите:
— Благословете ме, отче, защото съгреших.
— Внимавай с шегите, синко — укорително поклати глава Майстора.
Тесие се засмя.
— Всичко стана точно така, както го бе намислил.
— Нима си очаквал нещо друго? — промърмори Майстора.
Той бе наблюдавал цялата операция по залавянето, скрит в един ъгъл в чакалнята.
Съжаляваше единствено, че не можа да види израза на Холис, когато надзърна в кутийката.
— Да вървим — каза той. — Вече ни чакат.
Тесие изръмжа, лапна цигара и потегли.
Наистина ги чакаха: неговият шеф, френският представител на сенчестата ОМЕГА, основана от Уайли, както и влиятелни личности от Европа и Азия. Макар че Уайли бе мъртъв, организацията продължаваше да съществува. Подобно на президентската институция в Щатите, тя бе надживяла своя създател.
Докато напредваше бавно сред натоварения трафик, Тесие се усмихваше. Искаше му се Макган да е още жив, за да види колко далече бе стигнал. Дори щеше да го почерпи с едно питие, защото именно Макган го бе въвел в тайния свят на неуловимите убийци.