Толкова по-зле за тях.
След дипломирането си Макган се яви на конкурс за постъпване в държавния департамент на САЩ. Издържа с лекота писмените и устните изпити, защото владееше доста добре испански, немски и италиански. За него френският беше майчин, а английският — „бащин“ език. Затова се размина с дългите курсове в езиковия колеж във Вирджиния и отлетя за Париж.
Необходими му бяха по-малко от шест месеца, за да заслужи първото повишение и да се раздели окончателно с нисшата прослойка на дипломатическия корпус. Шефовете веднага оцениха мълчаливия работохолик, винаги дисциплиниран, надарен покрай многото си други ценни качества и с неутолима жажда по-бързо да се изкатери по служебната стълба. Особено му помогнаха познанствата сред висшето общество във френската столица.
Напористият Пол Макган с неразгадаем поглед и с полуприкрита, леко ехидна усмивка успя да се издигне по-бързо от всичките си връстници. Още не бе изтекла една година от назначаването му, а той вече бе незаменим в посолството, макар всичко да изглеждаше напълно невинно: новият чиновник само предлагаше помощта си, при това съвсем безкористно. Вече бе успял да съсипе кариерите на неколцина от колегите си — повечето от тях по-високопоставени от него — но така ловко, че дори самите жертвите напускаха дипломацията с непоколебимото убеждение, че провалите им се дължат единствено на собствената им некадърност. Никой не можеше да борави по-сръчно от него с несекващите слухове и дребните интриги (неизменен спътник във всяко посолство), като ги използваше умело, с помощта на вродения си финес. Неговият учител от 15 век, Николо Макиавели, можеше да се гордее с постиженията на своя последовател.
Още преди да навърши тридесет, Макган чевръсто успя да влезе под кожата на първия посланик, при когото бе постъпил като начинаещ секретар трета степен. Сега, осем години по-късно, цял Париж знаеше на кого трябва да се позвъни, ако се налага спешно и качествено да се извърши някаква по-засукана операция с визи и други дипломатически документи, при гарантирана дискретност. Какво друго, освен неписано признание за заслугите му можеше да означава фактът, че висшите френски държавници първо се консултираха с него, преди да се обърнат към посланика на Съединените щати?
Обаче до този момент пробивният американски дипломат не бе използвал дори една десета от влиянието, умело прикривано от медиите и обществеността.
Той отново измери с преценяващ поглед мъжа, седнал пред бюрото му. Люк Тесие му напомняше за цирковите мечки: широкоплещест, муден, крещящо наконтен. Затворите в цяла Франция бяха пълни с глупави престъпници, които отдавна бяха престанали да го смятат за палячо, особено след като бяха узнали, че той е един от най-проницателните парижки детективи.
Но Макган не можеше да упрекне французина — Тесие не беше виновен за безпокойството, което американецът едва успяваше да потисне. Това обаче не му пречеше тайно да копнее за мига, когато най-после ще се отърве от присъствието на Люк.
— Това е всичко, Пол, до което засега съм успял да се добера. — Тесие завъртя едрата си глава и отърка врата си в яката на ризата, от което тя в никакъв случай не стана по-чиста. — Станало е по нещастно стечение на обстоятелствата. Въобще не е предумишлено убийство.
Нито един мускул не потрепна по гладко избръснатото лице на дипломата. Макган умееше да предразполага събеседниците си и незабелязано да насочва мислите им в изгодна за него насока. Това разследване предлагаше богата сбирка от фотографии, много прецизни, макар че бяха само черно-бели: „Ситроен“-ът, сплескан в уличния стълб на булевард „Монмартър“; още се виждаше трупът на шофьора (пречупеният волан беше забит в гърдите му), а жертвата лежеше просната на паважа.
Макган разбърка снимките и измъкна онази, на която жертвата се виждаше най-ясно — биеше на очи неадекватният ъгъл между главата и гръбнака, както и локвата кръв, подгизналите панталони…
— Някакви документи открихте ли?
— Намерихме паспорта му. Името му е Бошан. Имаше и билет за самолет. Но не открихме формуляр с молба до Имиграционната служба на САЩ за издаване на входна виза.
Макган за миг притвори очи, за да се опита да укроти надигащия се гняв. Бошан бе един от най-добрите му сътрудници, който нямаше равен, когато се налагаше дискретно да се пренесе някаква пратка през девет граници и десет митници. Да, нямаше съмнение, че този нещастник щеше да му липсва.